Нос по Гогол - символният театър на Веселка Кунчева

Автор:
Неделя, 23 Септември 2018 09:13
Нос по Гогол - символният театър на Веселка Кунчева

Нос по Гогол продължава линията на символния театър, който Веселка Кунчева налага успешно и на българска, и на европейска сцена още с Вграждане, Аз, Сизиф.

В постановките й по-важен от гласа е езикът на тялото, а в Нос Кунчева лишева актьорите Полина Христова и Георги Спасов от лица и очи, от възможността да играят с мимики, гримаси и всичко онова, което уж първо улавя погледа. Eye контактът е заменен от тоталната маска - в случая символът са огромните носове, които актьорите в различните си превъплъщения непрекъснато сменят, разменят и дори споделят.

Маската, впрочем, е в основата на театралното. Тя е символ както на обездухотворяването, така и на сменената самоличност, на играта да не бъдеш себе си.

Тъкмо това се случва в мащабната Гоголевска алегория - обезличаването на човека, превръщането му в нос на тоталната вещественост; края на духовността.

Гогол, впрочем, може да се счита за баща на абсурдизма. В постановката на Кунчева (адаптацията е нейна и на Ина Божидарова) носът е онова, което обема сцената, за да остане докрай на (в) нея.

Гротеската отива отвъд Гогол - към днешните измерения на съществуването ни в едно все по-трагично обезличаване.

Полина Христова и Георги Спасов играят така, че полът изчезва, лицето го няма, няма я идентичността. Да издържиш 80 минути на сцената без лице и въпреки това да приковеш зрителя си е не просто успех - то е друг тип театър, театър на глобалните символи, какъвто е театърът на Веселка Кунчева.

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм