Димитър Атанасов за Дневник на Корабокрушенеца

Автор:
Сряда, 24 Април 2013 07:38
Димитър Атанасов за Дневник на Корабокрушенеца

В препълнената зала за премиери на книжарница Хермес Централ се състоя промоцията на поетичната антология Дневник на Корабокрушенеца от Антон Баев в Международния ден на книгата - 23 април.

За автора говориха писателят и драматург Димитър Атанасов и литературният критик Владимир Янев.

Премиерата беше уважена от кмета на Пловдив Иван Тотев, бившия зам.-председател на парламента Менда Стоянова, кандидат-депутати, писатели, художници, студенти, професори и приятели.

Ето какво каза Димитър Атанасов в словото си:

Антон Баев е от малцината писатели, които съумяват да задържат вниманието на читателя за дълъг период от време. При това той успява да предизвика интерес всеки път, когато издаде нова книга.
Такъв очевидно е случаят и с последната му (засега) стихосбирка, издадена от „Коала прес" в самия край на 2012. „Дневникът на корабокрушенеца"* е от рядко срещаните концептуални книги, представящи определени екзистенциално философски обобщения и възгледи на автора за осмисляне на света и себе си. Тя обаче трябва да бъде разглеждана в определен контекст, за да бъде възприета в своята цялост и дълбочина.
Заглавието всъщност би могло да бъде обединяващо за всичките девет поетически книги, създадени в продължение на 30 години – от „Снежни сигнали" (1989, голямата награда „Южна пролет" за дебют), през „Гърбът на мрака" (1991), „Ездачът, нощта и пустинята" (1995, награда „Иван Николов"), „Разпъване на Одигитрия" (1998), „Целувката на Бога" (2001), „Пътуване към Александрия" (2001), „Българско Откровение" (2003), „Ново Послание към Римляните" (2003) до „Дневникът на корабокрушенеца" (2012). Сам авторът дефинира тези стихосбирки като антологии, а поезията – антологична. И това е в основата на концепта за завършения свят на неговата лирическа поезия в духа на Пушкин и Батюшков като адепти на елинистичната лирика от една страна, а от друга в духа на Данте, Сервантес, Бодлер, Блок, Пастернак и Рилке, що се отнася до заявяването на самата поезия като „стихове от роман". В случая, предполага се, Баев разбира антологията като сборник с поетически екстрат от значими текстове, чийто подбор разкрива в най-пълна степен авторовите търсения, при целия субективизъм на самия автор като съставител.
Колкото до семантичната маркировка на „стихове от роман", както е озаглавен предговорът, който включва теоретични разсъждения по темата, думите притежават доминантна важност и играят обособяваща роля по отношение не само на „Дневника", а изобщо за деветте лирични книги на Баев. Понятието е близко до епическата поезия и лироепиката с разгърнат сюжет и стихотворно изграждане на текста - т.н. роман в стихове, но не съвсем. По-скоро е поетичен еквивалент на прозаическата романова форма или романово битие на стиховете. Като подходящ модел на първия вариант Баев посочва „Д-р Живаго" на Пастернак, написан според някои литературоведи за да оживи 25-те стиха в края на повествованието. А на втория вариант подходяща илюстрация са „Записките на Малте Лаурус Бриге", написани под формата на дневник (изповед на един датчанин срещу самотата и смъртта в името на живота), за които се твърди, че са опит за романов преразказ на поезията на Рилке.
Последното изречение от трактата на корабокрушенеца е код, който определено се нуждае от дешифриране. „Стихове от роман са заловеният убиец на разпадналия се романов наратив", заявява авторът. Т.е. „стихове от роман" е конденс, който има вкуса на романовото повествование, стихотворния еквивалент на предполагаемия финал на романовия наратив, който обяснява целия роман (случаят с „Д-р Живаго"). Самият живот е наратив, а литературното произведение пресъздава този наратив, който непрекъснато се пише.
Но защо убиец, навярно ще продължава да се пита недоверчивият читател. Защото стиховете са тези, които предизвикват разпада или унищожават романовия разказ, пресъздавайки го по друг начин, или обяснявайки го от различна гледна точка с други изразни средства. „Стихове от роман" не са обаче детонатор или взривател на романовото действие. Те са само снаряжение на автора, с което той отвоюва и маркира своята територия. Някой някъде беше казал нещо много вярно, което се отнася едно към едно за Баев: литературният процес е море, а бурите са житейските и социални събития, които люшкат плавателния съд на автора и той преживява буря след буря, след което описва своите преживявания. При Баев авторът се идентифицира с лирическия субект, той е корабокрушенецът, който винаги оцелява. Защо ли? – ще попита пак недоверчивия читател. А авторът ще отговори: Защото четете моите истории. Иначе просто нямаше да има истории.
Дневникът на корабокрушенеца е като дневника на Бриге, героят на Рилке. А изразът „убиец на разпадналия се разказ" трябва да бъде възприеман като сюрреалистичен изблик, като футуристично схващане на романовата абстрактна форма. Баев не за първи път използва подобни езикови фигури, освобождаващи разума, изразяващи подсъзнателното възприятие. Да припомним израза „Стихосбирката е смъртта на стихотворението", а също и внушената идея за „книгата като ковчег на творбата" при разчитането на заглавието на сборника с фрагменти „Ноев ковчег" (1999). Или пък оксиморонният стих „О, топъл студ от челото на мъртвия!" („Сънят на Навзикая"). На пръв поглед – парадокс. Здравият разум го отрича. Но той не винаги е верният критерий в изкуството и литературата.
Моментът е подходящ да обърна внимание на репродукциите на известния белгийски сюрреалист Рене Магрит, допълващи художествено посланията на Баев. Те привнасят известна мистика и безпокойство, мистериозност и приключенски драматизъм, съпътстващи не, а присъщи на изпитанията на корабокрушенеца. И този избор не е случаен, Магрит присъства още в „Целият свят и други апокрифи". За същата книга проф. Светлозар Игов казва, че „по своя замисъл и структура това е книга на книгите на Антон Баев". Разбира се, професорът има основание, но казаното тогава днес звучи още по-меродавно, ако се вземе под внимание авторовата заявка, че всичките девет лирични книги всъщност са една книга. И това именно е неговата книга на книгите, обединяваща всички под едно заглавие.
В подкрепа на едно друго схващане за творческото писане ще се позова на трилогията „Лабиринт", където в книга трета „Камъчета от мозайката", разсъждавайки върху сюжетостроенето на своите романи „Хълмът" и „Любов в ада", Димитър Кирков споделя, че „с каквото и да се залови писателят, той разказва за своя живот и разкрива своята душа."
В това отношение „Дневникът" на Баев като част от големия автобиографичен роман в стихове не прави изключение, въпреки широките времеви и пространствени измерения, въпреки доминантното присъствие на историчното и митологичното. Тази книга има дълъг хоризонт, от личното и съкровеното до най-далечното на авторовия „Аз", от античното до сегашното. И тук не мога да устоя на изкушението да цитирам отново Светлозар Игов, който още преди десет години каза за Баев: "За първи път в българската поезия срещаме творчество с такава програмна съсредоточеност в античното митологично, библейско и историческо наследство... В този смисъл поезията му (също както и на един от неговите учители, роден точно век преди него — Кавафис) не е "историческа", а израз на един модерен лиризъм, който представя и една изразителна поетическа индивидуалност, и една характерна насока в нашата най-нова литература".
Истината е, че Баев със завидно усърдие продължава да култивира една и съща високо каратна духовна мина повече от 30 години. Творчеството му е като структура на кристал със специфична атомна решетка. Той успя да разработи един цялостен литературен проект, който осмисля всичките му творчески търсения на посредник между културно-историческите пластове, ревностен изследовател на смисъла на човешкото съществуване. Животът сам по себе си е едно дълго пътешествие, в което човек има възможност да натрупа познание и мъдрост, да осмисли своите преживявания и, ако оцелее, ако почувства необходимост, да сподели с другите своята история, своите приключения, своите победи и крушения. Струва ми се, крушенецът Баев прави точно това. Тази метафора не би трябвало да се тълкува елементарно, в смисъл на преживян житейски провал, а като изпълнено с премеждия пътешествие за опознаване на макро и микросвета, за откриване и спасяване на идентичността на духа. Авторът е лирическият субект, пътешественик във времето, приел мисията да спаси своя/нашия свят. Книгата е анабазис на неговия живот. Той е непосредствен участник в събитията, които описва, проучва обстоятелства и исторически личности, задава въпроси, диалогизира със себе си, анализира и прави своите изводи. Той е изследовател, но в същото време и завоевател на онези духовни пространства, които иска да пренесе през времето и да сподели с другите.
„Дневникът" на Баев всъщност е „Одисея"-та на неговото завръщане от странстванията по свои и чужди светове.

_________________________________________________

* Антон Баев, „Дневник на корабокрушенеца", издателство „Коала прес", 2012

Напишете коментар

Напишете коментар като гост

0

Коментари

  • Няма коментари

Този сайт използва бисквитки (cookies) за повишаване на ефективността си. Научи повече

Съгласен съм