Ден трети

3. Голямото онемяване

   И този път Спас Господов не получи отговор. Сети се, че по подобен начин го посрещна и шофьорът на такси на автогарата – мълчаливо и отривисто. Само дръпна лоста под таблото, който отваряше багажника на колата, за да сложи Спас Господов овехтелия си старомоден куфар вътре, запали цигара и преди Спас Господов да е затворил вратата, потегли. Спас Господов се сети, че вече в движение му каза накъде да кара. Шофьорът дръпна от цигарата и натисна газта.

   Спас Господов реши да слезе и да продължи пеш. По същия начин и сега излезе от пицарията, преди да си поръча каквото и да било.

   “Тези хора си плюят на хляба” – рече си, но като нямаше кого да пита защо, реши сам да търси отговора.

   Едно ухилено цигане го настигна и дръпна за ръкава на палтото. Спас Господов се извърна и чу: “Жив да си, Караконджо, дай пет лева! Господ ще те пази!”

   Спас Господов му даде пет евро. Цигането погледна монетата, захапа я с кучешките си зъби отляво и отдясно, ухили се пак и каза: “Ей, голям шмекер си, пак ме удари в курса, ама от мен да мине. Чао!”

   Спас Господов разбра, че само циганите бяха запазили способността си да общуват.

   “Защо българите не говорят вече?” - попита Спас Господов веселото кюмбе.

   “Глътнаха си езика – каза кюмбето. - Изядоха го.”

   “Кога?” - продължи Спас Господов.

   “Дай пет лева! - рече цигането, - и ще ти кажа.”

   Спас Господов извади още пет евро.

   “Когато влязоха в Европа – ухили се цигането. - Толкова се радваха, че изгубиха ума и дума!”

   Спас Господов продължи надолу по Главната улица. Спъна се в едно кой знае откъде захвърлено паве, вдигна го и го пренесе до стълбите на амфитеатъра. “Тук – каза си Спас Господов, - няма да пречи.”

   В този миг се срути терасата на театъра. Спас Господов не разбра какво пада, докато не пробяга 200-та метра в обратна посока. Оказа се, че в антракта цялата мълчаливо пушеща публика се била нагъчкала на и без това едва крепящия се балкон и полетяла вкупом надолу сред прах, камънаци, пепел и, разбира се, театрални завеси.

   Караконджо се появява в антракта на никога несвършващата българска пиеса.

   Вторият акт продължи пред празна зала, а третият се игра специално за пристигналите огнеборци и кръводарители, но тъй като и едните, и другите бяха с противогази, никой не чу какво казва влюбеният Ромео. Всички бяха извърнали глави назад към последния ред, където Караконджо сладко похъркваше.

   Ромео така и не успя да умре, защото коравите огнеборци и кръводарители мълчаливо и отривисто изпълниха дълга си. След като изпълниха дълга си, те внимателно събудиха Караконджо, като му обясниха с жестове, че пиесата все пак е свършила.

   Спас Господов реши, че България не е сцена за трагедии, а за трагикомедии.

   Какво бе станало с неговите българи? От  що се срамиха? Поради что не говореха?

   Спас Господов разбра, че едноезичният българин не просто си е глътнал езика, ами с него и миналото, и бъдещето, че не помни нищо, не вижда нищо и единственото, което иска, е да го оставят на мира.

   Караконджо не съжали, че се е върнал в страната на разгромените, а че е закъснял да се върне навреме. С последно усилие на волята Караконджо извади швейцарското ножче от джоба на панталона си, отвори го, прокара острието по маншета на балтона, сякаш го изпробваше колко е остро, зина и сряза езика си, докъдето можа.

   Караконджо погледна парчето мъртъв мускул, изхърка нещо, изплю кръвта от устата си и напусна театъра миг преди края на пиесата.

   “Добър вечер!” - каза му едно усмихнато цигане, което преджобваше изпадналите в делир зрители, но същото кюмбе ли беше или друго, Спас Господов така и не разбра, огледа го мълчаливо от глава до пети, изглаголи нещо на  старославянски и му връчи ножката и окървавения си език.

Коментара (0)

Скрий/покажи коментарите

Скрий/покажи формата за коментар