|
Автор Антон Баев  Начо на последната си годишнина Но когато градът беше готов, в главите на мнозина от тях се появи желанието за къща, за ключ. И те почнаха да притесняват местните първенци. Добре, че имаше технология, процедура, както се казва сега. За да получат къща, трябваше да минат през мен. Никой не успя! Навремето взеха къщи само тези, които дадоха и пари, продължава Начо. Но партийните секретари на града и окръга увисваха като прани гащи, защото първо обещаваха на софиянци, а след това се излагаха, че някакъв си Начо им пречи да свършат услугата. Така се появиха моите врагове. Начо отпива от уискито. С годините ставаха все повече. Някои от тях, които дочакаха уволнението ми (Начо не казваше пенсиониране) през 1986-а, получиха къщи. Единият е "Кинтекс". Спомням си Иван Панев, който имаше хубаво отношение към мен, макар че накрая точно той ме освободи. Викаше ми "синьор".
Един ден ме попита: "Абе, синьор, защо толкова хора не те обичат?" Опитах се да му обясня точно това: защото не им давам ключ!  Монументът на мъртвата бохема Единият случай беше такъв. Парикян води някакви гости, а в това време събират боклука в Стария град и виждат една паднала кофа. Градът тогава блестеше. И той като вдига една пара: "До месец ще те уволня!" Не ме уволни, но парата си беше истинска пара, смее се Начо. Другото "уволнение" станало заради занаятчийската чаршия по ул. "Стръмна". Тя сега не съществува. Идеята бе сградите там да се предоставят на творческия фонд на СБХ. Председател на фонда е Любен Зидаров. Начо казва на Парикян: "Нека не внасяме предложението в Изпълкома, ти можеш и сам да решиш този въпрос". Парикян отвръща: "По-добре е да мине, за да направи впечатление". Внесохме го. Тогава имаше един зам.-председател, някакъв си инженер, вече му забравих името, но беше близък с мъжа на Дража Вълчева. После го хванаха в далавери и лежа в затвора. Но тогава му се чуваше думата. Наложи се като човек на Дража. Парикян се вбеси. Не го очакваше. И се нахвърли срещу мен, защото идеята бе моя: "Уволнен си! Уволнен си!" Мина известно време и ние с него отидохме в София. Мястото беше повече от отговорно - при зам.-председателя на Министерски съвет Тано Цолов. На връщане Парикян се опита да ми се извини. Искаше и да ми отмени наказанието "понижение в длъжност". Не му позволих. Казах: "Един ден тези неща ще влязат в мемоарите". Иван Панев нямаше кой знае какво чувство за хумор, продължава Начо след бавна глътка. Обаче имаше навика в събота да ми се обажда: "Синьор, хайде да се разходим из Стария град". И тръгвахме, но не пред къщите, а в задните дворове. Така се работеше тогава, смее се Начо. Един ден му викам: "Другарю Панев, вие май проявявате страхотно чувство за хумор". Пък той ми се сопна: "Какво искаш да кажеш?" Отвръщам: "С нищо друго не мога да си обясня, освен с чувството ви за хумор, това, че сте назначили Маргарита Делина и Елена Кузманова да отговарят за културата на града и окръга!" Панев вика: "Има да теглиш от тях!" Делина беше една много припряна мадама, пълен въз в културата. Една ограничена учителка, апаратчик, с някакво фалшиво самочувствие, която искаше да се разпорежда в Стария град. Това не й позволих изобщо. Дежурната й приказка за мен: "Не мога с него да се оправям, не мога!" Да може! На един 8 декември Делина и Кузманова решават да направят подарък на пловдивските студенти. И без да питат, събират се в Новотела и обявяват, че им дават къщата "Недкович". Аз това го научавам от вестника. А "Недкович" е първата къща, която сме реставрирали в Стария град. "След като ме освободят, ще стане, преди това - не!" Само това си казах. Тогава първи секретар на Градския комитет е Петър Георгиев, много симпатичен човек, казва Начо. Двете кикимори да отидат при него! И той, какво да прави, насрочи една среща в неговия кабинет, защото аз въобще не ги пусках да припарят в Стария град. Отидох пръв и седнах в предверието при секретарката. И чакам като беден роднина. Онези идват нафукани, с големите задници - като танкове. И веднага влизат. Влизам и аз, а Петър, подготвен от тях, започва: "Абе, Начо, знам, че милееш за нещата, но студентите ще пазят къщата. Пък нали и ти си за това - къщите да се одухотворяват". И така нататък. Почнах аз - какъв паметник е "Недкович", най-завършената пловдивска симетрична къща. Там, казвам, е зачената Елисавета Багряна. Даже през '73-а й правехме рецитал в "Недкович". Георгиев отстъпи, а те пак на своето. Тогава се ядосах, станах и напуснах. Но и цялата история приключи. Другият случай: старинната аптека. Навремето тази къща е била на лекар. Той е живял горе, а долу е държал дрогерия, започва Начо. В началото на 80-те реставрирахме къщата. Тъкмо започнахме да редим нещата, когато се появи някаква лаборатория уж към Института по култура, който е към Комитета за култура. Имали някакви три-четири щатни бройки и им трябвали стаи. Беше една от свободно плаващите шамандури на социализма. Делина решава да им даде аптеката. И те идват при Начо за ключа. Аз ги изгоних, спомня си той, въобще не разговарях. Реших, казва Начо, да ги поставя пред свършен факт. И направих аптеката за 24 часа заедно с Аптечно управление. Делина вдигна едни къчове, бетер магаре! Обаче жената на Стоян Кошулев, който й бе началник, се оказа аптекарка и всичко свърши! Че беше така, така беше: не позволявах на никого да ме ръководи. Като имаш много началници, значи нямаш никакъв началник, смее се Начо. * * * И сега още чувам тоя бавен, уморен смях. Начо отпива от уискито, а кубчето лед отдавна се е стопило. Само чашата е изпотена отвън. Сигурно така се потят и ангелите, когато поискат от Свети Петър ключа за рая. Ама Петър, нали е светия, не го дава току-така. Хеле пък на някакви си новоназначени ангели. А какво стана после ли? Ами Начо отлетя и, нали си е ангел по рождение, получи ключа от Свети Петър, и сега не пуска никой да припари с лоши помисли в рая. Знам, че му е мъчно като гледа какво става с неговата пловдивска невеста - Стария град. И когато завали над града, знам, че това са сълзите на Начо.
 |
Стария Пловдив 
Скрий/покажи коментарите
Скрий/покажи формата за коментар
