|
Автор Антон Баев  Златю Бояджиев Един ден обикаляхме из Стария град с Панев и се спряхме пред една сграда непосредствено до ресторант "Старата къща", спомня си Начо. Кръчмата тогава я нямаше. Панев гледа къщата и ме пита: "Синьор, какво е това?" Беше в много лошо състояние - къщата. Вътре живееха четири семейства. Казах на Панев: "Ако можеш да ги извадиш, ще я реставрираме и ще направим вътре една колекция на Златю Бояджиев". Той вика: "Готово". Когато дойде време да подреждаме нещата, Атанас Янев предложи вътре колекции да имат и други двама народни художници пловдивчани - Цанко Лавренов и Христо Станчев. От тях обаче имахме малко неща. И така на горния етаж наредихме колекция на Златю, в едната стая на долния - картини на Цанко, а в другата - на Христо. Колекцията е открита през 1968-а, а къщата е наречена Къща на народните художници. След 1969-а, когато вече стана управление, на мен ми защрака идеята, че Златю трябва да има отделен музей, продължава Начо. Заплюх си градската библиотека "Максим Горки" - тогава в Стария град. Две-три години преди бай Златю да почине, Начо го води там. "Златьо, тук ще ти бъде музеят!" - казва му. Художникът отвръща: "Колкото ми построиха ателие, толкова и за музей ще се сетят". Годината е 1973-'74-а. Златю Бояджиев умира, а реставрацията почва през 1977-'78-а. Библиотеката е извадена от бившата къща на д-р Стоян Чомаков. Самата постройка е общинска още от началото на века. След Първата световна война тя е дом за сираци. Моята леля е живяла там, казва Начо. Реставрацията обаче върви бавно. Проектант е арх. Вера Коларова. Идеята е музеят да се открие през 1983-а по случай 80-годишнината на художника. Срокът е изтърван. Вдигна се врява до бога, спомня си Начо. Щяха да ме наказват. В крайна сметка открихме музея на 22 май 1984-а. Събра се наистина богата колекция, но с един голям недостатък: малко са работите от първия период на Златю, когато е рисувал с дясната ръка - преди ударът да му я парализира. Аранжира я Димитър Аврамов. Тогава Любен Василев, секретар в ОК на БКП, отпуска 160 000 лева за закупуване на картини ан блок. Друга част от платната са от колекцията на Управление "Старинен Пловдив", купувани от Начо. Влизат и картини, които Златю приживе е дарил за Къщата на народните художници. Паметникът в двора пък е дело на скулптора Емил Попов. Самото откриване е тягостен момент за Начо. Не идва никой от семейството на художника.
Бяха ми се разсърдили лично, защото освободих внучката на Златю от управлението, след като първо сам я взех, обяснява Начо. Просто не вършеше работа. Но за сметка на това назначих брат й. Въпреки това те не дойдоха. Много мъчно ми беше. Важното е, че музеят стана. Такъв музей няма в България. Имало е много големи художници, но за никого от тях няма такава голяма къща-музей. Дори експозицията на Владимир Димитров - Майстора, се намира в галерия, която носи неговото име, а не в музей. Античният театър, превърта лентата Начо, е най-епохалният ни проект. Първата копка е през 1964-а: в югоизточната част. Тогава никой не е предполагал какво ще излезе. Нещата са в ръцете на ст. н. с. Лиляна Ботушарова. Показва се малка част от античните седалки. Дори и тогава никой не е мислел, че става въпрос за театъра на древния Филипопол. Три-четири години разкопките продължават на час по лъжичка. Пари няма, идея - също. Отгоре на всичко, за да се продължи, трябва да се съборят три-четири сгради на запад по ул. "Цар Ивайло". Самите къщи са от 30-те години, а уличката е малка и живописна като в платно на Лавренов. Това не можеше да се случи, докато Парикян не стана кмет, казва Начо. Той пусна багерите, но обезщети хората. Живеещите в Стария град обаче вдигат врява до небесата. За да слязат до центъра, те вече трябва да обикалят. Парикян поема отговорността, събира войници, затворници и прави съботници за целия град. Това, което се появява, е уникално. Самият театър е бил с 5000 места, но горната му част е изчезнала. Сега местата са 2800. За грандиозните мащаби на древния Филипопол може да се съди от мащабите на неговия театър. Амфитеатърът е открит през 1981-а, за 1300-годишнината на България. Режисьорът Въло Радев се хваща за главата: "Леле, Начо, какъв град е бил тоя Пловдив!" Имало е хора, които от изпочупените и паднали по земята камъни и колони са наместили липсващото, върнали са времето назад. Това са Лиляна Ботушарова, страши научен сътрудник в Археологическия музей, инж. Петър Митанов, който се занимава с консервация на камъка, и Йордан Млеканов, изрежда Начо. Къде са те сега?
 |
Стария Пловдив 
Скрий/покажи коментарите
Скрий/покажи формата за коментар