|
РУБРИКИ
Вашият герой
|
Начало Разкопки
Разкопки
|
Жената от Шарков мост |
|
|
|
Автор и снимка Божана Трифонова
Шарков мост пази легендата за вечната любов и днес Като всяка легенда, и легендата за Шарков мост е жива, предадена от деди и прадеди, носеща се по течението на река Малка Арда и витаеща в дебрите на Родопа планина. Живяла някога жена, която обичала толкова силно, че не намерила покой и след смъртта си. И до ден днешен при пълнолуние или когато лети /вали/ силуетът й се вижда в близост до Шарков мост в Родопите. Не изживяла любовта си, не докоснала никога любимия, не чула името си от устните му, не усетила допира на дланите му, тя все още го търси и чака - векове, след като съхранила душа и тяло, вградена в каменния зид на моста, продължава да е вярна на любовта и на себе си. |
|
|
Да помислим за Пловдив с главите си, а не с краката |
|
|
|
Община и държава се съюзяват в рушенето, вместо да градят заедно Археологическият подлез е пример за европейско отношение към богатството на града. „Лукойл” обеща 1.5 млн долара за Альоша и Бунарджика. Това е всичко, сторено за 17 години за наследството от няколко цивилизации, завещано на пловдивчани от историята и шанса им да живеят върху пластовете й Автор plovdiv-online Археологическия подлез, водещ към понеделник пазар, реставриран образцово с американски пари от концесионера Жорж Трак, е пример как Пловдив трябва да съхранява уникалното си подземно наследство. Уви, за 17 години – единствен пример.
Наскоро петролната компания „Лукойл-Нефтохим” обеща да финансира с 1.5 млн. долара цялостното възстановяване на парк Бунарджика и паметника Альоша. На 5 ноември т.г. Альоша става на 50 г. Бунарджика, където, както пише Никола Алваджиев в знаменитата си книга „Пловдивска хроника”, навремето са се събирали на пикник почти всички фамилии на тогавашен Пловдив, днес е опасно за разходки място. Особено след заник слънце. Бунарджика е пример за отношението ни към природното, а не историческо наследство. То е същото – същетание от нихилизъм и непукизъм. Кой е виновен? Кой трябва да се грижи за историческото и природно богатство на града? Отговорът е уж прост, но всъщност заплетен. |
|
|
И Пловдив е имал Айфелова кула, но не за туристи, а за леене на сачми |
|
|
|
Автор Антон Баев Невероятно, но факт! В южния край на Пловдив, където е сега аквакомплексът „Нептун”, се е извисявала пловдивската Айфелова кула. Според старите кючук-парижани тъкмо тя е дала името на бежанския южен квартал на Пловдив. Днес от Айфеловата кула няма и помен, а мястото, върху което се е издигала, е платен паркинг. Прочутата фабрика за сачми, част от която е т. нар. Айфелова кула, е построена в далечната 1927 г. от предприемача Иван Нейков. Тогава е единствена на целия Балкански полуостров, а Нейков избира пустеещата южна зона на Пловдив като евтина земя. Фабриката прави ловни сачми по естествен капков път. Как става работата? Външна метална стълба, долепена до кулата, стига върха й. Горе е разположена малка стая с две печки на твърдо гориво. Кофите с въглища и другите – с олово, се качват чрез навиването на макара с дебело стоманено въже. За да не се изсипе материалът, кофите минават по дебела метална тръба. Оловото се разтапя бавно в казанчета, които къкрят върху бумтящите печки. След това се смесва с арсеник, да стане по-рядко. Върху отвора на тръбата се монтира сито. Размерът на дупките му зависи от поръчката за големината на ловните сачми. На ръка – с прост черпак – разтопената смес се изсипва върху ситото. Не се ли улучи точната температура на разтопеното олово, то става на игли и се стича негодно. Готовите сачми падат като миниатюрни гюллета в тава, предварително потопена в малък басейн 3 на 3 метра в основата на кулата. Самата тава се вдига от басейна с метални куки, а охладените във водата сачми се изгребват и нареждат по калибровка в съответни сандъчета. После се изсипват в друга тава, която се слага върху зидана камина в сушилнята до минибасейна. Ново сушене и пак в сандъчета се пренасят до съседно помещение, където се слагат във въртяща се полусфера. Целта е да се пропуснат през нея само съвършено кръглите сачми. Останалите се бракуват, т.е. качват се пак с макарата до върха на кулата за ново топене. Следва нова операция по сортиране. Сачмите се изсипват върху няколко сита – най-отгоре е най-едро нашареното, а най-долу – най-дребното. Прост механизъм задвижва ситата и различните по калибър топчета остават в съответното от тях. Иде ред да се предаде търговски вид на продукцията. Сортираните сачми се смесват с графит и се въртят в дървен барабан. След няколко завъртания стават черни и лъскави – за едър и дребен дивеч, според калибъра. Пласират се в сандъчета и кесии, на едро и дребно. След смъртта на предприемача Иван Нейков бизнесът поема най-големият от синовете му – Вельо. Той държи и магазин за ловни принадлежности на Главната улица – срещу бившия Детмаг. Вельо Нейков е съдружник в консервна фабрика „Първи май” – днешния „Филикон”, вдига завод за бъчви. През 1947 г. му вземат всичко. Прибират даже и спестовните касички на децата му. Комендантът на Пловдив се настанява като в бащиния в къщата му – зад сегашната Търговска гимназия, в подножието на Бунарджика. По-малката от дъщерите му – Румяна Николова, разказва как майка й е държана заключена в избата на Спестовна каса да каже къде са парите на фамилията. Вельо също лежи в подземията на днешната сграна на Община Пловдив, тогава околийско управление. Като го пускат, вече е болен. Три години по-късно – през 1953-а, умира. Без нищо от труда и старата слава на фабриката в Кичук Париж. Сачмената фабрика става държавно предприятие. Директор е Димитър Лечев. Синът му Никола казва, че печалбата е била 2 милиона лева на ония пари (левът е по-скъп от долара). Фабриката се води към Ловно-рибарското дружество, а то – към инструктора по авджилък на Тодор Живков – най-точния стрелец в държавата, Пенчо Кубадински. Ловците в народната република се множат – бизнесът също. Гърми се за щяло и нещяло. Когато Иван Нейков вдига първата сачмена фабрика на Балканите, за цялото предприятие се грижат той и съпругата му, при големи поръчки – по няколко аргати. По времето на Лечев (1935-56) се действа по същия начин. Помагал и някакъв коняр белогвардеец, бай Иван Руснака, спомня си синът му Никола. Материалите за сачмите пристигат с конски каруци по трамбован път, който свързва фабриката в самия южен край на града със Сточна гара. Пак същите каруци извозват готовата продукция за вагоните на гарата. Кулата на сачмената фабрика е наистина умален модел на Айфеловата. Стари кючюкпарижани разправят, че бежанци от Македония, замръкващи с каруците си в нивите край фабриката, като се събуждали на сутринта, гледали недоумяващи кулата, плесвали се по челата, па викали: „Абе, ние да не сме дошли в Париж! Ей я на – Айфеловата кула!” И така се родило името на квартала. Най-бедният навремето квартал на Пловдив днес е територия на усилено строителство. Единствено тук останаха незастроени площи. Предприемачи бутат наред схлупените едноетажни къщички на бежанците и вдигат кооперации от 5 етажа нагоре. Тесните улички не са пригодени за толкова народ, да не говорим за автомобили. Но по-лошото е, че ВиК тръбите изобщо не са в час с усиленото заселване. Кючюкпарижани се шегуват, че скоро вместо вода, ще имат само екстрата – обратна вода. А каква е съдбата на сачмената фабрика ли? Като съдбата на еднофамилните къщички – тъжна. Както си му е ред, след национализацията идва реституция. Фабриката и земите са върнати на 12 наследници. Но от 40-те декара на родоначалника им Иван Нейков те получават едва 6. Останалото – в компенсаторки. Наследниците искат вместо тях терените, върху които са аквакомплексът „Нептун” и рухналата зала „Олимпиада”, но им отказват. И машините в сачмената вече не са техни, а на Ловно-рибарското дружество, и трафопостът, който пък бил на Енергото. Въпреки това наследниците решават да отворят фабриката през 1992-а. Наемат двама инженери, които правят прецизен проект как да тръгне замрялото производство. И както става у нас – разногласия и съмнения в начинанието стопират идеята. Ловно-рибарското дружество, макар осиротяло след кончината на първия ловец в републиката, продължава да стопанисва фабриката. Срещу 200 лева наем. Наследниците сключват договори за наем и на земите с различни фирми. Инициативността на Иван Нейков е погребана от дългите години летаргия. Един от 12-те е в Италия, друг в Париж, обяснява внучката на предприемача – Румяна Николова. В чужбина, но с различни идеални части от имота. На 9 декември 2003 г. Сачмената фабрика е продадена на частна фирма. Василка Байчева, другата дъщеря на Вельо Нейков и внучка на Иван Нейков, изобщо не ще да говори. „Имотът си е наш, каквото искаме, това ще правим”, приключва историята тя. 60-метровата метална кула на Сачмената фабрика е срината със земята. Пазарджишки ром е рязал пловдивската Айфелова кула на парчета отгоре надолу. Кючукпарижани казват, че поне 5000 тона стомана са отишли за скраб. Горе-долу за 1000 лева. Толкова се плаща днес за наследството на предприемача Иван Нейков, собственик на първата на Балканите фабрика за леене на сачми. |
|
| << Първа < Предишна 1 2 Следваща > Последна >>
| | Резултати 6 - 8 от 8 |
|
|