Десет тезиса, които ни разпъват между скептицизма и оптимизма за Стария континент 

Георги Първанов обиди Европа като се определи само за приятел на Джордж и Владимир

Автор Антон Баев

Евроскептицизъм или еврооптимизъм? Нови лишения или безвъзмездни контрибуции? Затягане на коланите или нов план Маршал?

Както и да формулираме въпросите си към Европа, те като че ли дълго ще са на везните: какво ни взимат и какво ни дават? Да, това е мислене от времето на Варшавския договор, от системата СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) – коя страна да произвежда автомобили, а коя – мотокари, коя – компютри, и коя – компоти. Но нима то не битува днес в една Франция, която вдига бунтове, ако не получи поне 60 процента от евросубсидиите за селското стопанство в рамките на целия Европейски съюз? На колко процента може да се надява една България – най-новия и от най-малките членове на еврообщността?

1. И ето го първият проблем: на кого да зададем въпроса си? На Представителството на Европейската комисия в България, на българския кабинет (и на кой точно в неговата триизмерна екстраполация), на местния кмет, поп и даскал? Или на местния олигарх? Евроскептицизмът е реакция на въпроса: към кого да отправим въпросите си. Вие знаете ли кой е вашият евродепутат? И какво като знаете? Той едва ли подозира за вас.

Ето как първата опасност за паралел между едновремешния политически и икономически център Москва и днешния – Брюксел, е факт. Проблемите идваха от и се решаваха в Москва, а днес те идват и се решават от Брюксел. Това е най-лесното измиване на ръце от страна на властта.

2. Едва ли някой се съмнява, че България е член не Евросъюза тъкмо по политически причини, а не заради икономически растеж, социална политика, културна идентичност. И ето го вторият пирон на евроскептицизма: влизането ни в НАТО, участието ни в Ирак, Афганистан, Босна, но особено в Ирак, издейства членството ни и в Европейския съюз, т.е. това членство се дължи повече на Америка, а не на самата Европа. Факт е, че и днес американската политика и нейните говорители у нас са по-силно чути от говорителите и институциите на Европа. При визитата на президента Буш през юни в София българският му домакин Георги Първанов заяви, че бил еднакво приятел и с Джордж, и с Владимир (Путин)и така не остави грам съмнение за чинопоклоничеството ни пред Големия брат, но за сметка на това огорчи Брюксел като пренебрегнат партньор. Факт е, че днес американската политика и нейните говорители у нас са по-силно чути от говорителите на институциите в Европа. Като пропусна Брюксел обаче, Първанов вместо да очертае триъгълника на националните ни интереси, постави старата ос Изток-Запад (Москва-Вашингтон) над самия факт, че вече сме Европа – не географски, а политически.

3. Кои са всъщност европейските народи? Защо осовото мислене на българския президент е неевропейско? Отговаря ли географията на агеографията на духа? Това е вече културологичен въпрос, въпрос с повишена сложност за пропрезидентския кръг умни глави като Божидар Димитров, Николай Овчаров, патриотар-историци и индиана-джоунс копачи.

Ето как отговаря Пол Валери, знаменитият френски поет, в есето си Кризата на духа: „И така, ще смятам за европейски всички народи, претърпели в хода на историята следните три влияния. Първо – римското. Навсякъде, където е господствала Римската империя, и навсякъде, където се е почувствало нейното могъщество; дори навсякъде, където са се страхували от нея [...] има нещо европейско. [...] После идва християнството. [...] Като се изключи Новият свят, който не е бил покръстен, а по-скоро заселен с християни, и Русия, която в по-голямата си част не е познавала римското право [...] вижда се, че площта на християнската религия и до днес съвпада почти напълно с тази на римското господство. [...] Може би дължим на Гърция именно това, което ни разграничава тъй дълбоко от останалото човечество. Дължим й дисциплината на Духа...”

4. Ето ги трите културни топоса (а те в голяма степен са и географски) – Рим, Йерусалим и Елада. Очевидно липсват Москва и Вашингтон. Пол Валери завършва: „Навсякъде, където имената на Цезар, Гай, Траян и Вергилий, на Мойсей и св. Павел, на Аристотел, Платон и Евклид означават нещо и едновременно с това имат някаква власт, по тези земи е Европа.” Впрочем в същото есе той нарича Америка „прекрасна рожба” на европейския дух и така – още преди създаването на Евросъюза преди 50 години – европейската мисъл вече опитва да прескочи задаващите се, зададените граници. Защото и днес битката – да се разшири ли Европа или стига разширяване – не стихва. На това разширяване не бива да се гледа само географски. То е докъде може да се разшири религиозното инфилтриране, а ясно е оттук – и културното многообразие.

5. С България православието не влиза в Европа, (то е там с родината си Гърция), но с България влиза вторият мощен център на православието – Руската църква. Това е четвърти културен топос – извън трите на консервативна Европа.

Известна е позицията на Ватикана – християнството е основа на Европа, на европейския дух и култура. Това е вече отграничител, граница, макар и метафизична.

Руската църква обаче не схваща православието като проевропейско; напротив Рим и Папата са отлъчени от лоното й. Същата е позицията и на Българската православна църква (БПЦ).

Почти 50 години след Пол Валери канцлерът-обединител, германецът Хелмут Кол, заявява, че Европа свършва с последната готическа катедрала. Днес, петнайсетина години след това изказване, то изглежда лесно опровержимо: готически катедрали вече има и в Казахстан. И там ли е Европа?

6. Опитът за надмогване, за преместване на границите отново е налице. Тясна ли е – и най-вече – защо и на кого се струва, че Европа е тясна? Докъде може да се разпростира иначе Стария континент? Както е известно, с възрастта човек се прибира и дори физически смалява. Важи ли това биологическо правило за държавите и духа? Като че ли държавите и духът винаги търсят нови хоризонти. Въпросът е как – по какъв начин?

Колонизаторството е един – и несъмнено – широко прилаган подход. И ето поредното опасение пред нас, новоприетите: икономически плацдарм и духовна колония (травматичният опит от членството ни в Източния блок като най-верен сателит на бившия СССР е оставил белезите си и в двете посоки), или дребен суверен, yes-man, yes-woman, от който нищо не зависи?

Духът на колонизаторството е жив, най-малко поради това, че все още е жива идеята за Америка като страната на свободата – в противовес на Европа. Испанският философ Хосе Ортега-и-Гасет пише в есето си бунтът на масите: „Открай време европейците смътно подозираха, че средното равнище на живота в Америка е по-високо отколкото в Стария континент. Тази интуиция [...] роди винаги приеманата, но никога поставяна под съмнение идея, че Америка е бъдещето.”

7. Винаги става въпрос за екзистенциален избор, скрит зад геополитики, социални тези, културни хоризонти. Но ако за всеки човек той е индивидуален, това е избор на характера над съдбата или онова, което наричаме по инерция съдба, то за една държава, за една нация този избор се отнася до колективния живот. Уви, колективният живот е слабото място на българина. Ето и следващият пирон на евроскептицизма – съмнението кой прави колективния избор? Кой решава вместо мен? Министърът по европейските въпроси? Еврокомисарят? Евродепутатът? Кой?

За да разберем това, трябва да сме наясно с европейския хоризонт, с българския хоризонт и с личния си хоризонт. Тези три хоризонта не съвпадат, а често и не се пресичат. Впрочем съвпадат само в изключително щастливи моменти – т.нар. исторически мигове. Откъде да тръгнем? Българинът винаги тръгва от личния си хоризонт, често прескача националния (не го вижда) и направо се телепортира в по-широкия – европейски, американски, а преди това съветски. Така връзката между личния му избор (личния хоризонт) и националния му избор (държавата) се къса. Вместо да иска обяснения от държавата си – съответно нейните институции и политически формации, той директно прехвърля въпросите и негативите си към европейските структури, политики и интереси.

Ние питаме сега защо Европа спря блоковете на АЕЦ „Козлодуй”, а не търсим сметка кой кога и колко пари взе като компенсация за решението за спирането им преди цели 15 години. Какво направи с тези компенсации? Защо АЕЦ „Белене” е на кота нула? Не е ли тя поредният балон, надут, колкото да вдигнем очи към мечтата си за ядрена енергетика, за да не се спънем в страха от режим на тока.

Ние се възмущаваме от акциза върху ракията, но българският министър, който го подписа (за разлика от румънския си колега и гръцкия навремето) е с трети най-висок рейтинг и в момента. Как така харесваме Меглена Кунева, а не харесваме онова, което върши – поне част от него? Обяснението е, че прехвърляме решенията си и последиците от тях директно върху Брюксел, че връзката личен – национален хоризонт е прекъсната, скъсана и изборите не могат да я възстановят. Но ако демокрацията не може, кое може? Диктатурата?

8. Ето го и другият пирон на евроскептицизма – неверието в демокрацията, бъркането на онова, което стана у нас с европейската демокрация. Омесването на ляво и дясно, мимикрията на центъра. Лява политика няма, когато става въпрос за тотална приватизация. Впрочем в това отношение ние сме сравними само с начина на приватизация, който бе приложен в Русия. У нас друг въпрос през последните 17 години не е издиган (или е оставал в сферата на вербалното, а не практическо действие), ето защо всички правителства могат да бъдат обявени за десни. Разликата е, че някои са ефективно десни, а други – маскирано. Това мислене – левите национализират, десните приватизират – е крайно недемократично, то е тоталитарно мислене, комплекс, наследен от времената, в които управляват хора по наследство и биография, а не с потенциал и идеи. Липсата на идейни проекти, сблъсъци на модели за управление е подменена с псевдо-въпроси, с псевдо-тези и псевдо-говорене. Ето ви пример.

9. Ние се питаме дали ще изчезнем в Европа, а не поглеждаме цифрите. До 1800-а Европа има едва 180 млн жители. И само за един век – забележителният ХIХ – достига 460 млн (1914 г.). Колко държави са изчезнали на континента за същото време? Колко нации са се претопили? Да, преместили са се държавни граници, но нима границите не са затова – да се местят. И до какво доведе местенето (включително насилствено по време на войните през ХХ век) на границите? До ново удвояване на населението на Европа. Днес цифрата е 730 млн. На всеки изчезнал са се появили трима нови. Води ли до унификация този демографски и емигрантски бум? Вероятно. Но както изтъква Ортега-и-Гасет – „от ХVI век цялото човечество навлезе в гигантски процес на уеднаквяване, който в наши дни (30-те години на ХХ век – б.м.) стига до своя краен предел. Вече няма човечество, което да живее отделно, на групи – няма острови човечество. [...] Този начин на живот се нарича „Модерни времена” – сиво и неизразително название, под което се крие нашата действителност: епохата на европейската хегемония.”

Днес може да се говори за епоха на американската хегемония. Постмодерните времена – несъмнена тяхна основа са високите технологии и виртуалният свят на глобалната мрежа - са израз точно на тази хегемония. Прекрасното дете на Европа като че ли се налага над родителя си. Но кой друг, ако не родителят, трябва пръв да сочи грешките му? Достатъчно добър и строг родител ли е Европа за Америка? Това е въпрос не към миналото, а към бъдещето на Евросъюза.

Наскоро от спипасие Highflights ми зададоха изкуствено актуализиращия се напоследък у нас въпрос: „Ще изчезнем ли?” Отвърнах им, че аз лично съм спокоен. Изчезвали са високите цивилизации, варварите имат свойството да оцеляват. Тяхното изчезване става по друг начин – чрез разпръскване. Докато нашите деца учат и работят в Америка и Европа, без идея да се върнат тук (през ХIХ век е било точно обратното заради високия национален хоризонт, който тогава е над личния), нашият цивилизационен избор ще продължава да бъде див и варварски, защото ще е избор според личния, а не националния хоризонт. В последна сметка „варварството – казва Ортега, - е отсъствие на норми и на възможна апелация”. С други думи – на закони и правосъдие.

Възможно ли е това да се промени? Има нации, които създават норми, и други, които ги приемат или отхвърлят. Ние живеем във време, в което можем да направим пореден избор – да приемем или да отхвърлим върховенството на закона, равнопоставеността пред закона и безусловността на правосъдието. За това обаче е необходима не просто национална, а и лична воля. Идеята за справедливост понякога минава през насилие, но никога не идва отвън.

10. И още една тема, по която да се замислим – надигането на национализма. Естественото състояние на национализма е тъкмо обратното: той е увереност в собствената стойност – като личност, като общност, като народ, като нация. В същото време той е признаване на различието, на отликата. Национализмът е невъзможен без това отграничаване от другите.

Кога обаче национализмът става краен, агресивен, опасен? Във времена на упадък. Това не означава непременно икономически упадък, а по-скоро усещане за нестабилност на голямата общност, на невъзможност тя да защитава интересите си, а следователно и твоя личен хоризонт. Надигането на национализма често върви с икономическия възход, а не във времена на стопанска депресия. Постмодерните времена са такива времена за западната цивилизация – едновременно усещане за възход и нестабилност, за устрем и уязвимост.

Национализмът не е проблем на националистите, а на Европа като негов родител. Стария континент за пореден път е призван да заяви силата си, увереността си, че не просто може да се управлява и то добре – това не е достатъчно. След рухването на двуполюсния модел, на света на полярното противопоставяне, тъкмо Европа (с нейните доскоро две части) е призвана да възстанови равновесието, усещането за равновесие и чувството, че разумът на родителя, а не опияненото от бързото си порастване дете може да сглоби разбъркания пъзел на света.

От всички континенти само Европа е била изкуствено (насила) разделяна и точно този, който носи опита от разделянето е в състояние да обединява. Остава му увереността, че може и трябва да бъде следван. Това означава преди всичко преобръщане на представата за остарялост на системата от норми, наречена Европа. Това означава не толкова качество на живот колкото програма за живот, усещане за бъдеще, увереност за стабилност.

Ортега-и-Гасет може би греши като мечтае за „изграждане на Европа като велика национална държава”. В личен план винаги съм предпочитал споделянето на другостта; самата идея за човешкия път е идея да откриеш другото, другия, различното. Както е известно, великите пътешественици не са се задържали на едно място. Държавите на духа не са нито национални, нито историко-географски, още по-малко политически формирования. Те са държави от идеи. Дали не е тъкмо това бъдещето на Европа?

Коментара (0)

Скрий/покажи коментарите

Скрий/покажи формата за коментар