|
Автор Антон Баев  Иван Странджев Ще ми позволите малко думи за онова време, защото „Всичко това” е невъзможно да се освети без „всичко онова”, което е било, минава, но и ще бъде като спомен, като открита изпод руините на града отломка време. Няма как да разберем печалния тон на новата стихосбирка, без да видим фундамента, върху който стъпват тези поетически късове – пространствата и времената, през които преминават; асоциациите, които запечатват – или по-скоро се опитват да слепят – късовете от разбилата се на парчета поетическа амфора на Пловдив.
Иван Странджев дебютира с т. нар. Втора поетическа вълна на Пловдив. За четири години – между 1979 и 1983 – излизат първите книги на едни от най-талантливите поети на този град: Добромир Тонев, Йордан Велчев, Тодор Чонов, Иван Странджев, Недялко Славов, Веселин Сариев, Тоня Трайкова, Минко Танев, София Несторова. През 83-5-та мнозина от тях издават вторите си книги – Тодор Чонов, Добромир Тонев, Иван Странджев, Йордан Велчев, Тоня Трайкова. Към тях се присъединяват с поетически дебюти Красимир Обретенов, Албена Хранова. Така компактно в пловдивската поезия навлиза една генерация, която е дори по-еднородна от предшестващата я: тази на доайените Иван Теофилов и Александър Бандеров, последвани от Николай Заяков, Петър Анастасов, Иван Вълев, Васил Урумов. В тази Втора поетическа вълна Иван Странджев със своята „Думи за спасяване” стои по-скоро като външна дифузна за пловдивската поетика от онова време струя; като река, която се влива тук, но извира от другаде. Всъщност дебютната книжка на Странджев – единствена от книжките на поетическите му връстници – е издадена в София, а не в Пловдив; поетиката в нея е върху конвенцията на свободния стих – не че това е мода (свободният стих отдавна се е наложил в българската поезия; още с Багряна); но пловдивският поетически конвент от 70-те и 80-те години на ХХ век е заложил върху класическия лирически изказ, върху метафората, а не върху асоциацията, върху поетическия синтез, а не поетическия разпад, върху поантата като финал, а не върху многоточието, отворения финал, върху завършващото в себе си стихотворение, а не продължаващата без край поема. Най-общо това са чертите на Иван-Странджевата поетика от дебютната му книга досега. Но освен формалната страна за тези 27 години се е променил и фокусът на тази поезия. Ако в първите две книги – „Думи за спасяване” и „Докосване на светлината” той е съсредоточен във фигурата на поета като нравствен императив на времето, от една страна, и като цетростремителен субект, център на цялото поетическо и тематично пространство, от друга, след тях книгите на Иван Странджев променят тъкмо фокусът. Може би обратът настъпва с третата стихосбирка – „Врата в небето”, издадена през 1990 г. Но най-отчетливо се долавя във „Всичко това”. Какво се е променило? Всичко, от което се прави поезията, а то е – герой, пространство, време. Лирическият герой не е този от „Докосване на светлината”, за когото младият в началото на 80-те литературен критик Владимир Янев пише, че основните му доминанти са „антидогматичното търсене на истината”, „етичната риторика” („Щом от никого нямаш нужда сега, /утре/ за кого ще умреш?”). Да, с това патетично-утвърдително, заявително отношение е свършено. Свършено е с оня лирически герой. Ето основният белег на новия субект в поезията на Иван Странджев: „Да стигнеш истината/ и да бъдеш цял -/ е невъзможно!” Това не е разколебаният субект, а победеният от времето стоик, пространствено-разпадащият се етически коректив на времето. В крайна сметка Странджев е стигнал до Хераклитовата река: когато ме откриеш край реката, аз мога да не бъда аз, а нещо друго: да бъда камък бял, просветнало око на риба, зелена дълбина... да бъда смисъл... Виждаме непрекъснато разпадащият се лирически субект в търсенето на различни назовавания за самия него; едно осветено от печал крушение на идеята за цялостност (нали Хайдегер беше казал, че философията е носталгия по цялост). Но нека сме точни, Странджев вижда тъгата като спасение, като мъдрост, като светлина: „Тъгата само е останала да свети” (стихотворението „Съм”, което започва с констатацията „Като тревата през ноември съм”); това е печалта от Еклезиаст, примесена с Хераклитовата радост от преображенията на живота: Изпитвам радост от реката, когато съм до нея. ................................................................................ защото всеки миг вода е нещо ново... Разбира се, този лирически герой предпоставя и друга идея за понятия като време и пространство – тези две измерения, в които протича лирическият ток на поезията. Времето в новата книга на Иван Странджев е винаги отиващо си; то не е застинал, а отминаващ миг – независимо дали отплува, отлита, върви. Примерите са безброй: „Отива си облака бял,/ отива си птицата кръстна”; „Мои ли са тези пътища,/ покрити с есенна печал/ и със възторзи,/ бинтовали земята/ като ранена птица...”. Поетическото време е винаги изтичащо, отминаващо, от една страна, от друга – то е „нощно”, светлината на разсъмването също не е спасителна, а тъкмо обратното. Ето началото и финала на стихотворението „Нощ” – едно от емблематичните за „Всичко това”: В часа, когато расне здрачът от всеки ъгъл и след всяка крачка, когато се промъква през оградите и върху улиците като черно куче скача, когато е крило от птица, сън и още нещо непознато, вън през сребърните бърни на тромпета някой се опитва да издуха мъката докрай, женски смях по тротоара се разсипва – ад е, но възможно е да го объркаш с рай... А ето и финалът с „ужасното” разсъмване: Съмва! По нозете ми пъстрее кървава роса, сякаш съм се връщал пеш от горната на долната земя. Да, дойдохме и до пространството: антиномиите Горе-Долу, Изток-Запад, Север-Юг разменят местата си, без всъщност да променят лирическия субект; той е еднакво печален, обгърнат от тревожното познание и Тук, и Там. Ето го Тук: Да викам – няма кой да чуе. Всеки в себе си дълбоко е заслушан. И ако даже Господ слезе на земята, ще трябва да говори с глухонеми. Не по-различно обаче е и Там: Няма път, по който с боси нозе на надеждите мои децата да тичат... И градините райски са пълни с измислени плодове, змийско мляко и бучиниш. Светът на познанието все пак е слепил разпадналата се антична представа за цялост, но вместо хедонистичния елинистичен идеал, той е дарил героя с просветена тъга, с обречеността на стоика пред съдбата, с онзи спартански дух, който триумфира не в победата, а тъкмо в поражението. Най-добре този мотив е изразен в друго емблематично за сборника стихотворение „Когато няма бряг”: Когато няма бряг и дъното е най-близката земя, когато тялото на думите потъва в света на тишината със камък от безсмислие на шията, когато посоката на мачтата е изходът, бих искал аз да бъда капитан на кораба... ....................................................................... Бих се разпръснал по шестте посоки на света, бих се превърнал в пръст, във шепа прах над всемира... Само корабът да не спира! Само корабът да не спира! Разбира се, че говоря за изменени очертания в поетиката на Иван Странджев от първите му книги до „Всичко това”. Няма как поетиката да не се промени, след като е променен лирическият субект и двете му опорни точки: представата му за време и усетът му за пространство. По парадоксален начин обаче сред тая разруха на време и пространство, на очертания и корективи, субектът успява да се съхрани, да остане на брега на реката - повече наблюдател, отколкото възторжен мореплавател. Какво го спасява? Странджев е лаконичен в това отношение. Ако в „Думи за спасяване” – дебютната му стихосбирка, спасителен беше брегът на бъдещето, живителната тръпка, че има бъдеще, сега това е перспективата на миналото, онова, което е зад теб: Стоя върху брега загледан във водата, и не е важно дали реката е голяма или малка, дали за нея са се водили войни, или пък песни са измисляни, щом мога заедно със нея надолу да изтичам и по-надолу, и още по-надолу – до морето чак, при сенките прозрачни на отдавна мъртвите, при тайните на преди мен живелите... Curriculum vitae, Кръгът на живота, се затваря. Невъзможно е да се движиш по друга орбита. Цялото познание на човечеството не стига да преодолее този кръг. Ние може да преодоляваме пространства и време донякъде, но кръгът е непреодолим; няма друга орбита, по която субектът да се движи и цялата идеалистична представа за живота в последна сметка стига до този извод, който „щастливо ти отнема свободата”. Ето го краят на Сизифовското усилие: Какви са тези планини с имена на поражения и победи зад гърба ми! ....................................................... Равно и пусто. Планините сякаш са се срутили. Но какво пък толкова се е случило? Субектът е дарен с познание, което не е имал преди. И колкото това познание да го изпълва с печал, то все пак е смисълът на всичките ни усилия – независимо дали са в изкуството или в живота, те в последна сметка са животът на самото изкуство: Все по-ясно виждам онова, което не е пред очите ми, разбирам смисъла му без да има образ. Не е ли това „Всичко това”? Не е ли „Всичко това” онова, към което опипом сме се стремили, а достигнали го, оставаме учудени от празната планина, от гледката, която е „като след пир на канибали”, от пустотата, която те обзема горе, но пък те дарява с великолепната възможност да хвърлиш взор назад, Там, където: Господи, годините се стапят като зрели праскови, приличат на връвчица мед, на капка щастие! Дали „Всичко това” ни казва точно това? Поезията казва различни неща на различните хора, в различното време и в променящото се пространство. Както и да я обясняваме, тя – ако е истинска – има свойството винаги да ни се изплъзва, винаги да гони и в същото време да бяга от смисъла, който си мислим, че постига. И в това е великолепието, предизвикателството и трудната й достъпност. ___________________________________________________________________________________________________________________________ * Словото е четено на премиерата на "Всичко това" в Балабановата къща в Стария Пловдив на 3 юни 2008 г.
 |
Манускрипти 
Скрий/покажи коментарите
Скрий/покажи формата за коментар