Автор Владимир Янев

През 1973 година се открива специалността българска филология, в която наред с изтъкнати преподаватели от София и първите пловдивски специалисти по езикознание заработват бившият научен сътрудник в Народния етнографски музей и в Музея на социалистическото строителство в Пловдив Иван Койнаков, младите тогава литературоведи Юлия Николова, Огнян Сапарев, Бистра Ганчева, Клео Протохристова, трайно свързали житейската и научната си съдба с университета. Сред положилите основите на множество днешни филологически и педагогически специалности са хоноруваните литературоведи от столицата като вече споменатият Георги Веселинов, Александър Пешев, Николай Драганов (1915–1977), Цвета Унджиева (1930), Дочо Леков (1928–2003), Стефан Елевтеров (1930–1997), Маргарита Митовска (1935), Лиляна Грашева (1936), Иван Павлов (1944–2005), Величко Тодоров (1954–2000), както и редица други преподаватели, оставили името си в университетската история.

По-подробни данни за някогашни и съвременни преподаватели по славистичните предмети в университета могат да се намерят в обемистата книга на сегашния ректор професор Иван Куцаров (1942) “Славяните и славянската филология” (2002), а задачата на това изследване налага по-акцентирано внимание върху трайно свързаните с Пловдив преподаватели по литературоведски и културологични дисциплини.

Автор Дияна Иванова

Една друга поличба и съдба се припознава в „щастието и рисунките”. Щастието и рисунките, които се запомнят чрез „моята скръб и моята история” – отправни точки към нечий друг свят. „После се влюбих и бях прокуден от този рай” – продължава същият автор. Ако перифразирам горното в ала Деян Енев, бих продължила така: „И после се опитах да порасна, но не успях да забравя козунаците на баба, попаднах в моргата на живота, проиграх комара със съдбата, неволно отнех гаджето на брат си и изчезнах с петачето в душата си....”. Изчезнах до момента, в който започнах да рaзказвам.

През 2007 г. излезе второто издание на 61 избрани разказа на Деян Енев – „Всички на носа на гемията”. На корицата на книгата Бойко Ламбовски пише, че Деян Енев се вълнува не от фактите, а от движенията на човешкия дух, които светят и мрачнеят зад тях. Как става това „светене и мрачнеене” на духа зад фактите – никак не ми стана ясно, докато четях. Добре, че мълча, когато няма какво да кажа.

Автор Антон Баев

Иван Странджев

Ще ми позволите малко думи за онова време, защото „Всичко това” е невъзможно да се освети без „всичко онова”, което е било, минава, но и ще бъде като спомен, като открита изпод руините на града отломка време. Няма как да разберем печалния тон на новата стихосбирка, без да видим фундамента, върху който стъпват тези поетически късове – пространствата и времената, през които преминават; асоциациите, които запечатват – или по-скоро се опитват да слепят – късовете от разбилата се на парчета поетическа амфора на Пловдив.

Автор Антон Баев

Едно 17-годишно момиче от Бургас е намерило най-точния път към поезията.

Искам само себе си да чувам –

този стих на Лиляна Чернин показва, че тя вече е намерила своята пътечка към истинската лирика, защото лириката е чудесното и трудно изкуство да чуеш себе си. Не толкова да чуеш другите, а тъкмо себе си, и по-точно – онова в теб, което е различното, твоето, невъзможното да бъде сбъркано с друго. Това е автентичният език на лириката. Лириката е една, но езиците й са много и всеки поет открива своя собствен, ако наистина е заслушан в себе си, ако – както казва Иван Цанев –

По-малко говори, по-малко говори

и ако можеш – истината само.

Когато ми попаднаха стиховете на това бургаско момиче, те ми заприличаха на късчета от разпаднала се поема. Помъчих се така да ги сглобя, че първата й книжка да заприлича тъкмо на поема. „От другата страна на небето” на Лиляна Чернин всъщност е именно поема, защото миниатюрите вътре си говорят помежду си, заслушани в себе си, те говорят на езика на една млада поетеса, която е успяла да избяга както от модни влияния, така и от старомодни увлечения. Лиляна пише така, както чува себе си, нещата около себе си.

Ако сянката знаеше

колко страшно е в светлото,

щеше ли още да бяга след мен?

Ето ви входът към тази поезия-пещера.