Автор Владимир Янев 

Творчеството на Еню Кювлиев е непознато на съвременния читател. Това e несправедливо и дано е прав Далчев, когато казва, че недооцененото има добър жребий, защото ще спечели в бъдещето. Засега такива изгледи няма – жребият на писателя Еню Кювлиев продължава да е лош, от което губи българската литература. Твърдението ми трябва да се приеме на вяра, тъй като този чудесен белетрист за деца отдавна не е печатан.

Нещо повече: дори безспорното дело на Еню Кювлиев – списание “Детски живот” – сякаш не му принадлежи. Това е “установено” в “Речник на българската литература” (Т. I, 1976; с. 328). Според поместената там студия “Детски живот” излиза в София, а негови редактори са Л. Георгиев и Г. Василев. И двете твърдения са неверни, а най-печалното е, че както в статията, така и в целия тритомен речник името на Еню Кювлиев липсва. (Няма го това име и в “Речник по нова българска литература” – С., 1994.)

Каква е истината? През 1930 г. двама пловдивчани – актьорът Любен Георгиев и пласьорът на билети Георги Василев – замислят вестник за най-малките. Той трябвало да се нарича “Детски свят”, но при среща с известния книгоиздател Т. Ф. Чипев двамата набедени редактори с изненада научават, че отдавна съществува списание с такова име. Опитният Чипев им предлага названието “Детски живот” и ги насочва към сътрудничество с познатия му учител Еню Кювлиев, който от брой втори е включен в редакционната колегия. В третия брой на “Детски живот” – вече оформен като списание - остава само едно име. Оттогава в продължение на седемнадесет години (1930–1947) Еню Кювлиев е редактор-стопанин и издател на излизащото в Пловдив списание “Детски живот”.

Автор Живко Желев 

Този прословут лаф е патент на ленивите пловдивски момчета. Подхвърляха го, изпровождайки с очи някоя от емблематичните тигрици на града, чиито силуети и до днес внезапно изникват от сенчестите улички и обръщат античната провинциалност в посока Фелини. Казвам това във възхвала на зрелостта, заради достойнствата на отлежалото вино и защото съм убеден, че в литературата старите рецепти са единствено успешните.

На Международния панаир на книгата в НДК от злачните подмоли на пловдивския интелектуален живот изплува книгата “Носталгия. Разкази т. ІV”. Авторът Йордан Костурков, който е един от най-значимите ерудити у нас, в професионалния си бит успешно се прикрива с работата си на преводач и преподавател по английска и американска литература в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. През последните години той “мимикрираше” и под маската на литературен теоретик и есеист /“Книгите на Алматея”, “Тайният живот на великите английски писатели”, “Настолна книга за писатели и читатели”/, като преводач на Гор Видал, Норман Мейлър, Синтия Озик, Лорънс Стърн, Джером К. Джером, Ричард Хюз, Лангстън Хюз, Агата Кристи, Оливия Манинг, Мюриъл Спарк, Една О’Брайън, Джойс Каръл Оутс.

Когато се сетя за теб, винаги се сещам за България

Стела Стефанова, Торонто, Канада

Не искам да пиша тези редове. Защото все още не мога да повярвам, че един приятел вече го няма. Приятел с голямо П. Човекът, с когото аз можех да си говоря за всичко. Рядко срещам такива хора. И ме боли, когато ги губя.

Не успях да направя поредното си интервю със Сашо Бандеров. Никога не съм мислела за този разговор като за последен. Когато веднъж специално отидох у дома му,  на него не му се говореше за новата книга, не чувстваше комфорт, затова си пихме ракията и се отплеснахме на други теми. 

Какво щеше да ми кажеш, Сашо? Какво не успях да науча от теб? Да се поуча?

Много, знам. Не е същото, но ще търся отговорите на въпросите си в твоите книги. Ще чета и ще препрочитам. И така пак ще сме заедно, приятелю!

А ти там дано срещнеш своите приятели, за които толкова тъгуваше. Дано намериш спокойствие за вечно неспокойната си душа!

А ние тук ще тъгуваме, защото ще ни липсваш. Ще липсваш на Мария, на Биляна и децата. На нас, сродните ти души. На читателите ти, които очакваха още книги от теб, които ти разглези с прекрасните си стихове и искрената, непресторена проза. Остана верен на себе, не преклони глава пред никого.

Автор Владимир Янев

През 2005 година медиевистът доцент Димитър Дунков доведе студентите си от Пасау и Гьотинген в Пловдив. По негова молба накратко им представих характерното за книжовните и литературните изяви на авторите, свързани с града ни. След това дълго не откликвах на колегиалните подканвания да изпратя за сайта на Гьотингенския университет нещо по темата. Упоритият Дунков не ме остави на мира, докато не получи текст, поместен в съответния сайт под името “Погледи към историята и литературата на българския град Пловдив” – в превод, извършен от Енчо Тилев: “Ein Blick auf die Geschichte und die Literatur der bulgarischen Stadt Plovdiv”. Публикацията е съпроводена от хубав снимков материал, което й придава особена прегледност.

Не това обаче ме прелъсти. Отново бях навлязъл в проблематика, с която мислех, че съм загърбил от годините, когато се занимавах с автори, представителни за пловдивския литературен живот през ХХ век.