|
сизифов комплекс вървя по стръмното годините се свиват търкалям своята вина по сипея и я зазиждам да оковеш смъртта е като да прекъснеш линията на живота привързвам се към наказанието с митологии стокхолмският синдром е вкоренен в сърцето ми от камък са минутите и все по-трудно по стръмнината ги придвижвам но те не падат по очи обречени да са безмислен жребий не може никой да измисли този свят освен ако не е особен разказвач на приказки или самотен гений от епоса строя врата за живите през нея преминаваме последни издигам дом във който да побирам отпадъци от върхове и бездни
кардиф в прегръдката си океанът ме заключи полазиха студените течения а после топлите донесоха знамения от крал артур писмо в бутилка сър галахад от замъка един граал във който да събирам впечатления и миризми на уелс чета на келтски твоите послания вода разливам се до атлантическия ти гръбнак опирам се на морските ти кончета на водораслите и на медузите лежа като в хамак на лодката оставена сама сред дюните и съм щастлив човек защото едни треви ми свиреха на контрабасите на своите зелени корени земята тук е тъй окръглена от въздух и от мълнии по мъжки груба като длани на ръгбист и същевременно загадъчна като жените на рибарите красива съм по улиците с къщи остри като рог а минувачите ме гледат влюбено и ме оставят да врежа тялото си в този объл залив и да премина под дъгата без да се променям крадат от мен от топлият ми юг гравиран до последно по сърцето дъжд в истанбул вали отвсякъде вода морето се притиска в бреговете по улиците бягащи реки измиват босите крака на минаретата във мрака на деня рибарите прибират улова поставят точка след голямата молитва прииждат облаци настава час от който със години се измъквам подскачат рибите ловят озон а чайките са песъчинки в стар часовник дъжд древен като този град от който ми е трудно да си тръгна воден град да се изгубиш сред каналите на този град да се изгубиш в себе си и да откриеш йосиф бродски във малко кафене край моста на въздишките как гледа мрака и не знае кой е безкрайно непознати отчуждени да покръстосвате със корабче из островите в топлата лагуна без дума да си кажете - два древни минотавъра удобно вцепенени в лабиринта на съзнанието не може никой да затвори в изречение венеция между греха и светостта стои водата южно убежище морето е до мен а е така далече избягало след лятото на сушата циклонът обещава дъждове над белите самотни плажове заставам на прозореца и вдъхвам мириси на съхнещи треви на прашна буря един протяжен ориент в душата ми отчаяно танцува в такава нощ животът ми се пита дали напред със мен да продължава светът е детска люлка мъртво конче в ръцете на триръка заклинателка блести градът с неонови разпятия с генезиса шума и булевардите една изсъхнала от вятъра маслина ме приютява в нежните си шепи ноември в керамоти върху белия самотен плаж нарисувах път за себе си към дълбините на това море отровно нереално синьо разбъркано от пясък и от глина вълните тичаха към мен за да ме стигнат пред мен бе тасос - на педя растояние от погледа ми снежен огромен тъмен призрак беше тялото му протегнато в сезона на удавниците от вятър оглуша душата ми сред ноемврийската мъгла и аз бях ной животно рядък вид дошъл да излекува всички рани накрай света да се спася да се спася да се спася от себе си затуй събрах във шепи раковини камъчета бели миди фотографирах този бряг безлюден във тъмните си ириси а фериботът ме погълна в своята утроба като кит мен – йона на самотните пространства
 |
Скрий/покажи коментарите
Скрий/покажи формата за коментар