 Бистра Димитрова Маршрутът до работното му място беше оттрениран и точен като швейцарски часовник. Дори светофарът се вписваше по график. Работата с клиентите канонизираше усмивката на лицето му от сутринта до вечерта. Работният ден приключваше с питие в любимия му бар, след което го чакаше поредния сериал и купа фъстъци. В подредения и монотонен живот на Добрин не се случваше нищо непредвидено. Всичко беше картотекирано и научно обосновано. Нямаше място за емоции и импулсивност. Жените в живота му бяха като камъче в пакет ориз екстра качество. Не че му липсваха, той и без тях си прекарваше страхотно времето. Животът беше твърде кратък, за да го пропилява с глупости. Единствено важни бяха целите, а той имаше една, която преследваше през почивните си дни – динозаврите.
Събираше всевъзможни материали за тях – оскъдни изрезки от вестници, статии, филми. Беше превърнал едната стая в жилището си в автентично пресъздаващо копие на изгубеното минало, откъдето го гледаше влажният поглед на драконовски макет. Дори сънищата му бяха завладени от тези праисторически същества. Често сънуваше стар храм, издигащ се над джунглата. Около него виждаше изоставени колиби и усещаше някаква тревога. Когато влизаше в храма по стените започваше да се стича червеникава течност, която се събираше в центъра на пода. И точно когато усещаше, че ще разреши загадката Добрин се събуждаше. Не успяваше да види края и любопитството все по силно го глождеше. Усещаше, че този сън е от онези съдбовните, които хората сънуват понякога, но не винаги разпознават. Увлечението му беше стигнало до там, че по интернет си поръчваше сувенири и автентични останки, напомнящи за величествените същества. Един ден докато си пиеше питието в бара до него седна една циганка. Усмихна му се разголващо, но щом видя талисмана на врата му, очите й станаха някак съзаклятни. - Носиш символа на късмета – кимна тя към дървеното драконче на шията на Добрин. – Не ти е нужен, знаеш го. Това не беше въпрос и Добрин го усети с кожата си. Имаше странното усещане, че знае нещо, което е изключително важно, но е завряно много дълбоко в лабиринтите на подсъзнанието. Можеби циганката щеше да му помогне да го изрови. От нея обаче беше останало само малко листче пергамент, което пропъждаше всякакво съмнение за халюциниране. Озадачи го съдържанието му – червен дракон с непонятен надпис. За няколко часа успя да го преведе – Хайлун. Според легендата в далечното минало някои дракони се превръщали в морски крале. Това не му подсказваше нищо. Можеби придаваше голяма важност на прекалено незначителен факт. Всъщност това можеше да е нечия зле скалъпена шега. Добрин застана пред гардероба и се загледа в подредените по цветове костюми. За първи път му се прииска да направи нещо абсолютно непредсказуемо, но успя да овладее този порив. Беше канен на рожденния ден на свой колега в малък ресторант в един от кварталите на града. Добрин не познаваше добре района и се залута по улиците въпреки изчерпателните обяснения на колегата си. Обзе го странно усещане за съдбовност. Пред него светеше неонов надпис – казино “Морските крале”. Добрин не вярваше в съвпаденията, но да си помисли, че това е предначертано беше налудничево. И тъй той реши да не мисли. Влезе в казиното и се огледа. Беше задимено и очите му се навлажниха. Въпреки това реши да обиколи масите и да разгледа. А защо не и да си опита късмета. В себе си имаше достатъчно пари. Мина му през ум, че можеби дядо му или прадядо му са били страстни играчи и той носи в себе си неподозирания порок, който би го разорил и пратил на най-ниското стъпало в йерархичната стълбица на обществото. Но сега това нямаше значение. Щеше да рискува. Доближи се до първата маса. Човекът до него гледаше безизразно ролетката, когато крупието обяви резултата. Добрин не разбра нищо. Само чу оглушителния рев на допреди малко летаргичния тип. Ролетката се завъртя още три пъти и мъжът все печелеше и не можеше да се нарадва не толкова на печалбата си, колкото на късмета си. Погледите им се срещнаха за миг и в топлите му кафяви очи Добрин можа да види неизчерпаема жажда за живот. Вратовръзката започна да го стяга и той излезе навън. Мъжът от масата го настигна и тикна в ръцете му няколко банкноти. Добрин не можа да реагира адекватно, съзнанието му се беше размътило, но някъде далече от него отекна: - Господине, не знам как го направихте. Аз никога не печеля. Прякорът ми е Митьо Каръка. Вие ми донесохте късмет. Последва неясно за Добрин предложение, което се състоеше в това да обикалят казината и да спечелят купища пари. От него се искаше просто да присъства. Думите на мъжа се въртяха като карусел в главата му и се препъваха в образа на циганката. “Не ти е нужен, знаеш го.” Тогава и понятие си нямаше за какво става въпрос, но сега вече – да. Животът му поемаше по изцяло нов курс. Почувства се спокоен и уверен като никога до сега. Банковите служители останаха изненадани от внезапното напускане на Добрин. Работата беше престижна и добре платена, а и след няколко годинки можеше да го повишат. Всички се питаха дали не е получил по-добро предложение от някоя конкурентна банка, което държи в тайна? Но така и не получиха отговор. Добрин реши, че има нужда да попътува малко. Няколко седмици след тази история по новините съобщиха за странен феномен – хора, абсолютни каръци, получавали изведнъж нечуван късмет.
 |
Скрий/покажи коментарите
Скрий/покажи формата за коментар