|
Черни невени Дори сега, на сън, ако съзра под дрехата й двата портокала с цвета на бяло злато и сърцето като звездна нощ, снагата, в огън изкована, пронизана от острието, любовта що носи – на младите години първата любов – сърцето си в снега туптящо бих заровил. Дори сега, ако съзра в очите-лотоси онази немощ, родена под сладостното бреме – младостта, аз пак протегнал бих изстрадали ръце, от устните й пак ще пия упояващото вино като пчела, политнала на воля, която се опива с мед на крехки лилии. Дори сега, ако съзра в очите чакащи безумна болка, ланити, хлътнали и побледнели от треската на нашата раздяла поднесъл бих аз любовта си със венец цветя, нощта би станала любовник мургав, върху гърдите на деня глава обронил. Дори сега в душата си, що повече не чака, аз съзирам все образа изчезнал, все халките златни, звънтящи в допира на малките магнолиеви листи, и снежнобялата й мека кожа, по която бих писал с устните си пламенни куплети, каквито вече няма да запея. Дори сега смъртта донася трепета на посивели мигли, на тъмни и безжизнени очи, скръбта на нейната снага, от морна радост повалена, и за утеха, малките цветчета, дето тръпнеха под булото на нейните гърди, а в мъката – устата, от целувки влажна. Дори сега я чувам да мълви за слабостта си, най-достойна, най-силно да ме люби. Виждам хорицата дребни, които за сребро продаваха робини по тържищата, в талази затлъстяла плът очи да свиват; но нея никой принц от градовете морски не откупи в студеното си ложе да я отведе. О, моя малка, до мене като празнична одежда ти се долепи тогаз. Дори сега обичам черните очи със ласка свилена, ту в смях потънали, ту в скръб, клепачите, що сладка сянка хвърлят, когато погледа й нежен засенят. Обичам устните й с аромата сочен на цветя, вълните на косата й, от дим по-мека, смеха й, в който изумруди палаво блестят. Дори сега те виждам – с леки пръсти галеше косата ми, в една се бяха слели двете ни души, – а споменът пламтящ говореше чрез тебе: “О, виждала съм как, луната щом се скрие, робините на Рати се отдават на любов, а после се отпускат най-безгрижно и заспиват под тежките, от злато изковани канделабри.” Дори сега, заслушан в думите на мъдреците, които цяла младост са отдали в размишления, не мога да усетя в нейните слова солта, ни шепота на балдахина, който тулеше леглото ни, ни малките й остроумия, от чистота пропити, като поток забързани. Дори сега обичам кипарисите и розите, големите възсини планини и хълмовете обли, прибоя на морето... Вчера сякаш бе – съзрях аз поглед непознат, ръце на пеперуда и в утрото от чубриките литна чучулига, а в бистрата река се къпеха деца... Дори сега аз зная – всичко на света съм вкусил, надигал съм по пиршества стакани от злато и малахит, ала съвсем за кратко е било забравеното време, когато тя изпълваше ми взора – най-яркият поток от вечна светлина. Превод от санскритски на английски: Е. Поуис Мадърз Превод на български език от английски: Кръстан Дянков |
