Блез Сандрар (1.9.1887, Ла-Шо-де-Фон, Швейцария, – 21.1.1961, Париж) е авангарден поет, белетрист, есеист. Пътувал много през целия си живот, той възкликва: “Искам да превърна географията в астрономия. Запазете ми първото място за пътуване до Луната.”

            Марк Шагал

Той спи

Събужда се

Внезапно почва да рисува

Той грабва една черква и рисува с една черква

Той грабва една крава и рисува с една крава

С една сардела

Рисува с черепи, ръце, ножове

Рисува с жилите на вола

Със всички скверни болки на еврейските паланки

Раздрани от любовна похот в дълбините на Русия

За Франция

Без жажда и сърце

Рисува той с крака

Очите му отзад

И ето вашето лице

Това си ти, читателю

Това съм аз

Това е той

Собствената годеница

Бакалинът на ъгъла

Овчарката

Акушерката

Новородени къпят в кофи кръв

Небе препълнено с безумие

Избликват из устата червеи

На тирбушон прилича la Tour d’Eiffel

Натрупани ръце

Христос

Той сам Исус Христос

На кръста свойта младост изживял.

Всеки нов ден самоубийство ново

Внезапно той престава да рисува

Той беше буден

Сега той спи

Обесва се със свойта връзка

Шагал изтръпва удивен

Безсмъртието го възнася.

                                                                     Отпечатано в сп. “Везни”, 1920, № 11; не е посочен преводач

Лоугън Пърсол Смит (1865–1946) – американски критик, есеист, библиофил. Максимата му: “Хората казват, че животът е важен, но аз предпочитам да чета.”

                   Утешение

Завчера, угнетен в метрото,

търсех утеха в мисълта за радостите,

запазени за човешкия ни живот.

Ала нито една от тях не ми се видя достойна

за капчица внимание –

нито Виното, нито Славата,

нито Приятелството или Трапезата,

нито Любовта или Съзнанието за Добродетел

Струваше ли си тогава усилието

да остана докрай в този асансьор

и да се изкачвам към един свят,

който не можеше да ми предложи

нищо по-примамливо?

Но внезапно се сетих за Четенето,

за финото и изтънчено удоволствие от Четенето.

Това бе достатъчно –

тази радост, която Годините не могат да притъпят,

този рафиниран и ненаказан порок,

това егоистично, ведро и трайно опиянение.

Превод: Юлиян Жилиев

Луи Арагон (3.10.1897, Париж – 24.121982,Париж) е виден поет, белетрист, есеист. Жена му Елза Триоле, на която са посветени тези стихове, е сестра на любимата на Владимир Маяковски – Лиля Каган, съпруга на Осип Брик. Максимата на автора: “Жената е бъдещето на мъжа.”

                       Из "Елза"

Тези стихове повтаряни безспир в нощта

из главата ми досадно се въртяха

на устата ми се спряха с дързост плаха

и побягнаха когато изток заблестя.

Аз на сънища съм сляпо огледало

само тебе виждах и в безсънни часове

този неудачен припев само теб зове

твое е пробуждането ми изцяло.

И кое ли свърза думите крилати

и кое им даде вкус на алкохол желан

чар на скритом четен във училище роман?

Те заглъхват както чезнат аромати.

Как сега да си припомня всеки звук и стих –

тъй красиви ми изглеждаха тогава

исках да ги помня тръпнех и в забрава

все започвах отначало своя шепот тих.

С приказни криле от мен стихът се отдели

бездна във сърцето ми след него има;

аз съм римата която търси рима

длан която се разтваря – дъжд дали вали.

Но едно поне едно е безсъмнено:

ритъмът дълбоко във кръвта ми бе роден

тази песен всеки би запял след мен

сякаш блика от сърцето му ранено.

После изгрев идва всичко туй да помете

призрачните песни чезнат надалече

и в поток от светлина изкъпан вече

помня само че за тебе все говорят те.

Превод: Пенчо Симов

Марко Ристич (1902 – 1984) е поет, белетрист, есеист. Вожд на сръбския сюрреализъм през 30-те години на ХХ век. Максимата му: “Аз не съм се осъществил, аз мога само да се осъществявам.”

                                                                      * * *

Ти която знаеш къде са животът и смъртта

Ти пред чието лице цялата земя е скромност

Отведи живота ми по вечния път на въздуха

Отведи и смъртта там където не се умира

Само заради любовта ще оставя този нож

                                      Сънят прорязва като твоята най-тъжна усмивка

Нежността е по-нещастна от свирепост и зло

С доброта непобедима са разкъсани гърдите ми

Ти която знаеш какво са животът и смъртта

Ти чиято усмивка е на дъното на сърцето и земята

Сломява се присъдата в решителния момент

Една чаша вода, утеха повече няма

Влачен съм между звездите от тази невъзможна игра

Ти която си над моя живот и над смъртта

Наричам те своя съдба а ти си толкова крехка

Със слабостта своя управляваш с играта

Която сърцата наши сломява