сизифов комплекс

вървя по стръмното

годините се свиват  

търкалям своята вина по сипея

и я зазиждам

да оковеш смъртта

е като да прекъснеш линията на живота

привързвам се към наказанието с митологии

стокхолмският синдром е вкоренен в сърцето ми

от камък са минутите и все по-трудно

по стръмнината ги придвижвам

но те не падат по очи

обречени да са безмислен жребий

не може никой да измисли този свят

освен ако не е

особен разказвач на приказки

или самотен гений

от епоса строя врата за живите

през нея преминаваме последни

издигам дом във който да побирам

отпадъци от върхове

и бездни

Автор Петър Краевски 

Седяха под астмата и пиеха бира. Ставри,  Дончо и Страхил. СДС-то на махалата – така им викаха. Бяха като някаква сакрална абревиатура на квартала. Отличителен знак. Местна забележителност. Най-верните инвеститори в малката икономика на „Веселото кебапче”. Групичката им никога не променяше състава си, макар постоянно да се разпадаше на различни формации – 2:1, 1:2, а най-често 1:1:1. Ако все пак някога постигаха единодушие, то обикновено бе, когато трябваше да се поръча по още една биричка.

- Марче, донеси от същата! – извика Страхил през рамо. От полумрака на гаража се показа русокоса женица и подаде три стъклени бухалки.

Наляха си. Златистата течност се разплиска из халбите с весело „фшшш”, завихри се на мехурести въртопи.

- Няма политици в тая държава, няма! – изпъшка Страхил и натопи мустаци в бирената пяна. По хайдушките космалаци на лицето му полепна бирен памук, втечни се и започна да капе върху мравуняка между плочките.

- Гледайте! Това се казва мравешки потоп! – ухили се Дончо като сочеше паникьосаните животинки. Страхил вдигна халбата и отля два пръста в мравешката дупка.

- Излезе им късмета! – закиска се Дончо. – Наздраве за пиянството на мравуняка!

- Наздраве! – на свой ред изфъфли Ставри, па отпи юнашки.

Дванайсет Александрии

I, а

Изобщо не е нужно да изчезна - засега -

щом безсънен огън не желая да бъда нататък,

бидейки водна везна с това тяло от тиня

в пъстрия град на мечтите.

Не съм мъртва вода, нито топла пепел,

няма смисъл да крия кой съм,

щом не искам освещение със собствената си вода

и щом халиф да стана не искам.

Тогава какво правя тук, в тази притча, аз -

без писмо, от наследство лишен,

без грош - щом заварен брат ще си остана?

Навел съм се захласнат над своето езеро Мареотис,

лика си без вяра, без религия съзерцавам,

кога, по кое време  Аз ще настане за мен.

Една половина си имам - в море се превърна; в Атлас-

другата ми половина: без сън, земя на нощта без врата;

седи си в огъня третата ми половина, грее се премъдро,

за да съзре на небето четвъртото ми състояние;

затова градът на Сатаната е преди Александрия .

І, б

                                         На Орхан Алкая

Трябва  с вас да разровя себе си в себе,

със себе си себе си да разрия в пръстта си варварска,

ако искам кътче за духа си

в своя Хадес да намеря.

Трябва да разбера, че по един път

надолу и нагоре е едно и също,

ако искам нов Олимп за себе си

в себе си.

Трябва да разбера, че при пътуване

заминаване и завръщане са едно и също,

ако искам стария Едем за себе си

в себе си.

Трябва да се преселя най-сетне от себе си,

ако търся една пъстра Александрия в себе си

в едно място за себе си,

ако търся, ако продължавам да търся.

Йоздемир Индже. Книга от пепел, ИК ЦУМ, 2008, превод от турски Кадрие Джесур.

Зимата като хремава бабичка обикаля в нощта навън. Поспре се, духне в шепи и кашляйки трескаво, ходи от праг на праг. Наведе се, почисти калните стъпки по тротоара, поръси отгоре малко рехав сняг или в краен случай скреж, и продължи пътя си. Всичко трябва да бъде бяло и чисто, размишлява си тя, като всяка бабичка. И докато я видиш, покачила се на покрива и сложила бели кръпки там, където снегът съвсем е изтънял, след това с леден вятър заглажда мястото, така че изобщо не личи. Добра е тя, добра е и все гледа да ни завие, да ни е топло, и все бърза, бърза... че я виж балкана – шапка сложил, а шал си няма.

И аз нямам шал, и шапка нямам, и тоя вятър... Добре поне, че сложих якето, за всичко трябва да мисля, една патка от много мислене умряла, навярно ще съм втората.

...Ей, Вятърко, поспри се малко, че повече разпиляваш, отколкото помагаш – тихичко смъмря зимата своето внуче, докато покрива нивките с бяла черга. А Вятърко хич и не чува – тича, лудува, мята се в дерето, оттам скача в реката и духа, свири, докато я заскрежи.

– Па-па-па – вървя като патка. – Ами не е лошо.

Какво друго им остана на патките – вървят замечтани и пасат трева.

...Ядосва се баба зима – нова черга, пък вече съдрана от единия край, чакай да я закърпим, че житцето ще измръзне до май.

Оф-ф-ф-ъ. Напуших се с трева и май че обърках кляканията. Имам чувството, че всички ме гледат в жълтите крака и започвам да се спъвам. Никой не ме гледа, но аз така си мисля и започвам да бъркам краката.

...Денят преваля, зимата приседна в междата да си почине, а Вятърко хукна през поля и долини, подгони сърнето, после врабчето, даже Шаро ощипа веднъж по нослето...

Чакай малко. Спирам пред неонова витрина, уж че разглеждам. Хем да се съсредоточа, хем да оправя стъпката. В мига, в който се съсредоточавам и идвам за малко на себе си (получава се нещо като наслагване на образи – фотографска техника, рядко я ползвам), та идвам на мене си и съглеждам на витрината патешки фенери. Глей к’ъв късмет, ще взема един да ми свети. Аз цялата съм светнала, ама и фенер ще взема – да се пукат душманите и техните поддръжници.

...Кротувай, немирник, ще простудиш децата – шепти зимата с беззъбата си уста и нали е баба, започва да ръси сняг – лек, бял и пухкав, също като чергата, която по обед изтъка. Чуди се Вятърко и се качва на балкана, та отвисоко да види – откъде идва този сняг, който толкова много прилича на бабините зимни къдели?... Откъде иде той, откъде ли?...

Обаче на душманите въобще не им дреме, а на мен тоя фул ми дойде в повече. Кашлям. Кашлицата ми се усилва. От тревата е, изплющях бая здрав масур, беше яка ганджа и малко люта, та сега ми дразни на гърлото. Голям кик, но тая кашлица ще ме разцепи. Всички се спират да ме гледат.

- Кашлям, майка ви дейба! Не сте ли виждали патка да кашля? Не можеш да се изкашляш спокойно. К’во става и аз не знам.

...Вятърко хукна да си играе, цял ден лудува с децата, накрая заглади до блясък един снежен човек с оранжев нос и черни копчета. Дотолкова се беше увлякъл в играта, че не забеляза как децата се прибраха, снежният човек си заряза метлата и, кашляйки пътьом, също си тръгна.

Продължавам. С периферното зрение засичам няк’ъв гугльо да ме бройка, защото съм готина, защото сополът ми виси до коленете или за да затвърди мнението ми, че мъжете са едни зяпнали путки, които по-далеч от носа си не виждат. Майната му. Да го духа вятърът. Трябваше лично да му го кажа, но на тоя етап хич ме няма в дипломацията.

– Почакай – настига ме запъхтян Вятърко. Спрях. – Хайде да си играем – предложи той, като се спусна от покрива заедно с малка пряспа сняг.

Уморих се...

Иначе ми е гот, само да не заспя до вкъщи – последните двеста метра трябва да съм много осторожна. Завивам, остава ми още една пряка. Случайните минувачи изобщо не важат, косите им погледи само разчистват снега пред краката ми и той сякаш нарочно продължава да вали под лампите. Бая съм се наджасала. Вървя като пайтак.

Аз съм “kapo di tuti kapi” – шеф на шефовете, “само един Бог е подобен на папата”…

Па-па-па, папата, тая, оная – нещо май взех да избивам комплекси. Хич не ги обичам тия работи.

Уморена съм... Вятърко и той духна нанякъде...

Заспивам. Вървя и спя. Густо, майна, цял живот така си карам, но сега ми е много кефско. Чувстваш се лек като патешки пух, сетивата ти работят на шест, имаш едно по-друго самоусещане за себе си, ама как да го обясниш – аз в техния филм мога да вляза, но те не могат да влязат в моя.

Рискувам да пропусна входа. Като знам колко неща съм пропуснала, един вход всякак го минавам, но не е там въпросът.

Защо трябва да се събуждам, когато ми е най-хубаво и всеки път да установявам, че живея на планетата на маймуните. Всеки път едно и също! Кой господ ме изтърва в ниските слоеве на атмосферата и после, за да се доближа поне малко до него, ми се налага да извършвам едва ли не – престъпление.

Може да звучи налудничаво, но тук, за да си в нормите, трябва да си с психически отклонения.

Аз съм друга. Аз съм друго тесто. Аз си имам всичко.

Мисля, че зимата е добродушна бабичка и също като мен мръзне по спирките. Когато има пари си купува баничка и се качва в автобуса, когато няма – ходи пеш. Но никога не оставя кални стъпки по тротоара, не подминава зиморничавите дръвчета без да им избърше нослетата и да им сложи по една дебела шапка. Тя сега е малко хремава и отива да поспи – да си почине до следващия сняг, до следващата зима.