*** 

Влакът кани вятъра да роши и сплита косите ми. Прелитаме над гари и къщи. Полето е разляно море. Обичам този вятър див, сплитащ вейки, галещ дърветата. Полето го чака замислено, но гората му се радва, защото и тя като мене обича да чувства силата му, която руши по пътя си, но и гали лицето ми. А релсите - змии извити, се гърчат и плавно отплуват, захвърляйки ме в неизвестното.

Мина Стоянова е родена на 16. 02. 1989. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”. След това учи много и различни неща, но най-вече пише поезия. Съавтор е на проекта „Делюзии”, съвместно с Ясен Василев

нямам начало на тялото

нямам пунктири и пунктове

нямам хора случки и неща

които да си мисля

че трябва да се случат

тоест необходимости

нямам крайници

с които да ги поема

новости различия

островите забравят обитателите

бирите кротко седят на масата до писателя

писателят се вглежда в старостта си

о!

писателят прерязвa статичното пространство

и преподрежда

столовете на другите

бързо посяга към запалката пали бавно

аз съм неговата цигара

влизам в дробовете му

пробивам стените му

врати

въздухът му да изтича

диша дишам

аз съм неговото темпо на отравяне

нямам тяло на началото

като изчезна си казва: това е краят

но не чува никой да го аплодира

кръгла

тишината се оформя

Иво Аръков е на 20 години. В момента живее в София и учи актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на професор Атанас Атанасов. Участвал е в пърформанса „Когато часовниците се топят”.

Нарцис търси Ехо 

Пауза –

не виждам острието скрито в тръпчинката ти

сега през усмивки кървят устните ни

поради моята луда нелепост в плен

шшшшшшшшшшшшшшшшшшшш

затова пренаписах огледалото в банята

чувствам се чист и по-ясен от всякога

но виждам как вие луната в края на месеца

напълняла от тежката поезия на езичници

мазни вериги като винтове в гуми превъртат

кречеталото с отброените дни чака да влезе

в лудницата при майка си която не спи от

Година –

листата с думи завързани в стих палят

камината на твоята after theater стая

а листата с моите цветни картини

капят в очите ти които ме правеха

Вечен –

Ясен Василев е роден през 1988. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”. В момента следва Драматургия в НАТФИЗ.

Автор на проекта „Делюзии” (Януари 2008, Хамбара) – поезия и проза в диалог – съвместно с Мина Стоянова.

Автор на експерименталния пърформанс „Когато часовниците се топят” (Май 2008, Аулата на СУ) по авторски текстове и стихове на Гео Милев. През 2008 печели втора награда на Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” за поемата „амнезия по време на медитация”. Има публикации в Литературен вестник, СЕГА, Монитор, Алтера, Култура, Страница, 39 грама, Кафене и всички големи литературни издания в интернет. От септември 2008 е редактор в електронното издание Public Republic. Предстои представянето на проекта Dirtify/War X с Мина Стоянова и Шаманчето от Попара.

Теория за тялото

не очите са важни а тялото

оловнотежко закотвено

насред буря в бутилка

размеква се

разтича се

разпада се

после се събира

като кал като глина 

се смесва омесва

размива

затрива

изтрива

в другото тяло

когато Тя спи

когато вретената горят

Евелина Огнянова Кованджийска е родена на 26.10.1976 г. Живее и работи в Пловдив. Професия: преводач-кореспондент. Има висше образование, специалност "Компютърни технологии". Завършва магистратура по "Английски и методика" в ПУ "Паисий Хилендарски". Автор на стихосбирката "Бели сънища" (2005). 7 нейни стихотворения са издадени в стихосбирката "Седмостен" (2007). Член е на дружеството на пловдивските писатели. Отличавана е с награди за поезия и проза.

***

Ръцете ми почерняха от непрегръщане,

крилата по рамената се превърнаха в пипала,

които хващат пеперуди.

Мисълта се залута някъде.

Дотолкова се отдалечих от нея,

че сега не знам кога съм буднаи кога сънувам.

Нелюбима и нечакана за никого

нарисувах черно слънце.

Прогониха ме от храма на оптмистите.

Сега подострям молива си,

за да довърша това неискано стихотворение.

Само че и думите ме отбягват.

Може би следващото ми признание ще е любовно,

а дотогава ще спя в гнездото на осите убийции

и ще бъда ловец на пепeруди.

Зоя Маринчева е завършила бургаската английска гимназия и българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работила е като редактор и  преводач, и в областта на маркетинг и връзки с обществеността. Живее в Сан Антонио, САЩ. Превежда на английски поезия и проза на български автори, сред които Стефан Бонев и Николай Райнов. Публикува авторска поезия, рецензии и преводи в български и американски издания, сред които To Topos, Two Lines, Washington Square Review, Zoland Poetry, антологията Thresholds, в-к “Сега”, Литернет, Public-republic.net, Литклуб, Erunsmagazine.

До утрото остават пет минути

До утрото остават пет минути. Чезне
по гръбчетата на лъщящите пекани
раболепната шайка на сенките.
Отлепили влажни тела
и покрусени, изтънели, те
вдишват бързо остра мъгла...
Тази сутрин, в тази мъгла,
в нищетата на мирозданието,
вехне волята на смъртта
и в полите на покаянието
теменужки, циклами, фунийки
грейват в смайваща синева.
След по-малко от пет минути
ще се открехне врата.
Някой тръгва на работа, пали
своите клади градът,
На масата портокали,
тиктакащо време, вода.

Автор Стефан Бонев 

Тръшнах се отегчено на ергономичния стол в офиса и въздъхнах. Новогодишните празници бяха отминали и днес отново трябваше да се работи. Налагаше се да си припомням старите проблеми, да започвам отново да пришпорвам задачите. Погледнах календара, колкото да си припомня, че беше миналогодишният. 
Измъкнах изпод бюрото новия календар, който бях приготвил още преди празниците и го окачих на пирона върху стария. Имах този навик, който на моменти се оказваше много полезен. Ако трябваше да си припомня някоя стара задача или просто да видя някой ден от предишната година, просто повдигах новия календар и разлиствах предишния. В началото на новата година много често ми се налагаше да правя подобни справки. Някъде към май – юни вече изхвърлях стария календар, защото повече не ми беше нужен.
Календарът беше най-обикновен, като всички онези, които висят в офисите, кабинетите и канцелариите на всички фирми и учреждения по света. Отгоре се мъдреше реклама на неизвестна строителна фирма, а върху деня имаше лента с малка червена рамка, която показваше актуалната дата. Опитах се да си спомня кой ми го беше дал, но не успях.

Автор Жале Санджак, превод Кадрие Джесур 

Жале Санджак

Всъщност това е и истинското й име, под него е записана в гражданския регистър.

Снощи я засякох в един бар. Всички я видяха.

Влезе вътре, вървеше, люшкайки се – руса, руса, руса. Ослепително руса походка!

Поостана права и се усмихна, после кокетно седна на един стол до бар-плота, точно до мен. Дъхав аромат на провинциално градче се разнесе в полумрачната атмосфера. Да, беше истински полумрак. Включително и погледа на Норма Джийн Бейкър, всичко бе полумрак. Норма Джийн Бейкър повдигна и без друго късата си пола и метна крак връз крак. До съвършенство бе изпипала движението и раздаването на усмивки. От големичката си чанта извади дълго тънко цигаре, внимателно втъкна папироса и запали. Присви очи и пак се усмихна. Нима можеше някой да не се захласне по тази доволно начервена усмивка? За да се увери, Норма Джийн обходи с поглед  хората в бара.

Имаше вид на страстен ловец.

После се обърна към мен.

А, това не е ли Хъфсие?

Отблизо Норма Джийн Бейкър адски напомня Хъфсие.

Автор Асен Димитров - Феликс* 

Тази история не е много за разказване, но любовта ми към географията ме подтиква да ви я разкажа.

Оня Аден, както си вървях по улицата, отдалеч забелязах едно Красново момиче, направо секс Бомбай, Карачи насреща ми, Гледка ме Скърбино и някак Питещ. Не очаквах, че търси Подслон, затова се изненадах, когато приближи и ме попита с Тихомир глас:

      - Извинете, бихте ли ме поканили да пренощувам у Вашингтон, че нямам никакви Париж и даже не мога да си купя Халеб?

      - Ти да не ме правиш на Балъкесир - отвърнах аз. - Предлагаш ми платена Либия, така ли?

      - Не е Верона! - възмути се момичето. - Не съм такава Гаскония, че да Падуа толкова ниско! Попитах те като Братск, защото не приличаш на Ле Ке и ми се стори Пекин.

И понечи да Минейро покрай Мейн.

       - Чакай Малмьо - спрях я аз. - Не се Сардиния. Ела да седнем в Занзибар отсреща да си поговорим Спокейн.

Седнахме на маса за двама, поръчах и Хамбург и Мелбърн, а за мене един Коняк. Тя се поотпусна и ми разказа, че е кръгла Сиракуза. От Малака останала без Ямайка и баща, израснала в Домлян за подрастващи. Започнала Бачково в една фирма, но някакъв Шефийлд направил голям Фалмът и спрели да им плащат заплати. Бач Ма Хай Ван за нищо.

______________________________________________________ 

* Виж Показалец на географските имена в края - Б. р.

Автор Дияна Иванова 

                                                    Ако ми разкажеш съня си, ще го превърна в разказ… dia 

Дните му се криеха в походката на сакатото чудовище. Чувстваше това всеки ден, щом тръгваше на работа. Дневна, нощна, втора… Смените на живота му предлагаха малки удоволствия и го караха да се лута между ветровете, жегата и студените утрини. Зави се в шубата си и днес. За момент се почувства по-добре и си представи своето “латино” момиче. На завет и на топло мъжете се размечтават. Шумът от машините го измъчи моментално, чу пукот отдалеч и се втрещи, озъби се на съдбата. Забърза и припряно показа на входа на завода своя пропуск. Закъсняваше вече. Завари машините студени и среднощни като него. Помисли си, че и те се нуждаят от малко топъл въздух. Искаше точно тя да диша по шията и ръцете му… “Латино” момичето сигурно спи. Нещо се блъскаше в главата му. Спомни си своя зловещ сън: циганка чоплеше семки и го гонеше, а той беше с един крак и се опитваше да избяга. Сбърчи чело и се приведе, за да включи машината. Циганката зловещо му се присмя, искаше да му врачува, да му предскаже съдбата и бъдещето… Знаеше своето настояще – това му беше достатъчно. Дали неговото момиче се пробужда вече? Точно в този момент нещо изтрака наблизо, сгромоляса се и някакъв оглушителен тътен го накара да замръзне за кратко на мястото си. С бързи стъпки се затича…