Фернандо Бароха е роден в Мадрид през ноември на 1961 година. Завършил е право в мадридския Автономен университет.
Работи в общината на Мадрид. Автор е на 34 книги и носител на няколко награди за литература.

Влюбени очи

Нощ е ,
тъмна и мълчалива самота
в отворената нощ.
Аз сънувам призори
брилянтното слънце ,
което вика любовта
на твоята хубост.
Какви дълбоки очи,
какъв сладък поглед ,
каква чиста усмивка!
Мистерията на очите ти
е мистерия на смъртта и живота...,
на сънища , липси и желания.
Сладка мистерия открита в теб –
великодушна влюбена.
Искам да се събудя с теб тази нощ ,
да докосна звездите ,
да погаля първите отражения на зората
през твоите спокойни очи,
ритъмът на тялото ти
и мирисът чувствен на утрото.
Запали сърцето ми
и вземи го цяло.
Нека неговото туптене бъде и твое
и твоето съкровище се събере с моето,
дълбоки очи , очи от небето.

Христо Стоянов 

Такова нещо може да се случи само на тринайсето число и само при такъв дежурен на РПУ в град като Габрово, който в такива моменти не искам да ми е роден, тъй като такива лайна като този полицай по мое време нямаше. Може и да ги е нямало, защото тогава бяха милиционери, ама народът има носталгия по тях, тъй като сегашните са си чиста проба лайнца негодни за наторяване дори...

На главната улица „Радецки” на сами пешеходната зона около тридесетгодишен мошеник спира жените – подбира ги по възраст и по наивност по лицето. Първо им набутва календарче с образа на Девата и Младенеца и когато те са вече в ръцете на нищо неподозиращите достопочтени лелки, той си иска двата лева за лечение на несъществуващо дете. Разбира се, той е нахален и те пита кой си ти, че да му искаш документ някакъв си от името на коя фондация събира тези средства... И да съм се разкарал, че...

Мария Филипова - Хаджи

Пъстри маски къщите разсмиват -
карнавален клоун е Пелопонес.
Каква ли маска мен ще ми отива?
И коя ли да надяна днес?

Врабче подгонено, уплашено,
случайно кацнало сред този маскарад,
врабешкото ми сърце пътуваше
към Пловдив и Централния площад.

И сякаш тупаше на пресекулки,
спомнило си утрешния Трети март...
Но само спомените - ледени висулки
ще се строят за празничен парад.

                                                 Втора задача: Песен на тема: Изневярата

                                                                      ИЗНЕВЯРА

Целуваш ме, усмихваш се от прага

и мислено ми пращаш свойта вяра –

не се страхуваш, че ще ти избягам

и ще се хвърля в плътска изневяра.

Плътта ни е убежище насъщно –

аз знам какво е обич, страст и рана,

какво животът взема и ни връща...

И дланите ми помнят твойте длани.

Припев:

Ти знаеш смисъла на всяка дума

и помниш, че душите се прегръщат –

каквото и да стане помежду им,

когато вярват, и Смъртта преглъщат...

Денят завършва с кални тротоари,

с бетонни сгради и метални жици,

с любовна тръпка, болка и поквара –

напук на всички зли езици.

Каква Любов, каква ти Изневяра –

това са само силни думи.

Без гузна съвест с кални тротоари

заспало е детето помежду ни.

Из "На границата с безграничното. Пътешествия по своя литература" 

*

Човек не се ражда salao. Един ден той неочаквано става такъв без видима причина. По всяка вероятност – до края на живота си.

Salao е човек, на когото никак не му върви. Карък!

Мисля, че съм salao.

Може би защото съм читател и писател...

Ала нали затова съм се родил?

*

Може би всички са salao…

А старецът Сантяго на Хемингуей е баш salao. Хеп­тен salao е – побеждава марлина, но акулите разкъсват огромната риба.

И все пак някой не оставя дори най-големия salao да е само най-голям salao. Някой му отнема едни сънища, но го дарява с други.

Превела Кадрие Джесур

     „Нищо не е в състояние да подтикне хората да говорят така, както болките, които са изпитали"

     Мишел дел Кастильо

                                                                                           На Бертан Онаран

Дъждът ръмеше. С баща ми се бяхме увлекли в сладки приказки, като че утолявахме жаждата от хилядолетна раздяла. Клоните на черешата шумоляха. Току обръщах лице към тези звуци. „Този разговор не може без чай”- рече мама и разпалила за пореден път самовара. Баща ми, опрял гръб на стъблото на дървото, разказваше за замърсяването наоколо. Сподели как не иска да прекрачи вън от тази градина, как не би понесъл срещата с другия свят.

Често се заглеждах по клоните на дървото, разперени насред градината. Сред листата забелязвах прокрадващите се череши – зелени, порозовели, тук-там понечили да поаленяват.

Гръм, заглушаващ шума от фонтана на басейна. Сякаш съзирах звуковата вълна, стелеща се по зеленото покривало на градината. Вътрешно настръхвах. ”Това винаги те е плашело”- казва баща ми.  Знам, че ще последва градушка.

Разказ от Валентин Георгиев

                                                             На децата ми Петя и Георги

Ще ви разкажа една история, която сигурно съм научил от баба ми или от дядо ми по бащина линия. Може и сам да съм я измислил, знам ли. Но това няма голямо значение.

Историята е за Събирача на сънища.

Родило се някога момченце, което било досущ като другите дечица. Поне така си мислели майка му и баща му. Расло то, порасло добро и послушно. Само дето винаги било тъжно, не се смеело, дори не се усмихвало. Родителите му го водили по всякакви доктори, които му правили безброй изследвания. И нищо – момченцето било съвсем здраво. Ще се оправи, казвали лекарите. А всъщност нямало от какво да се оправя. Постепенно момчето разбрало истината, но не я споделило с никого.

Момчето не можело да сънува. Не, не че не искало, напротив, но не можело. Някаква странна ли била тази болест, болест ли било изобщо, дарба ли или проклятие. Това му била другостта на него. Хората по света сънуват всякакви сънища: хубави, страшни, красиви, стряскащи, цветни, черно-бели. Всяка нощ милиарди хора сънуват. Учените обясняват кога и защо се случва това, някои дори тълкуват сънищата. Но това е друга история.

Родена съм. Дори живея понякога. Тук, там и другаде. Междувременно пиша. Ужасно незавършен човек. Психолог.

Това казва за себе си Наташа Байч, една от новите сръбски поетеси. Живее в древния град Смедерево, средновековна столица на Сръбското кралство.

Автор Петър Краевски 

Залата на министерския съвет бе изпълнена с напрежение. Въздухът жужеше като кошер, от който са отмъкнали медена пита. Висшите чиновници бяха накацали около масата, покрита със златисто сукно, въртяха главици и артикулираха обзелата ги тревожност. Удари 10 часа. Влезе премиерът. Седна и започна направо: 

- Колеги министри! Събрали сме се, за да обсъдим повишаването на пенсионната възраст. Предложението е: 63 години за жените и 70 години за мъжете. Приема ли се?

- Имам някои морални съображения... – неуверено се обади министърът на социалните грижи. - Ако приемем възрастовите граници 63 на 70, то поне 50% от хората ще дочакат да вземат пенсия. Нима това ще е честно спрямо останалите, мир на праха им?

- Няма да е морално, да! – отсече премиерът. - Не може едни да вземат, а други да не вземат. Всички ще имат да вземат.

- Правилно! – пробуди се министърът на културата, пафна с пурата си и задряма. Димните облачета задавиха министърката на образованието, която по традиция сядаше близо до него. Кашлицата я постави в центъра на вниманието и тя се почувства длъжна да каже нещо: