Втора задача: Песен на тема: Изневярата

                                                                      ИЗНЕВЯРА

Целуваш ме, усмихваш се от прага

и мислено ми пращаш свойта вяра –

не се страхуваш, че ще ти избягам

и ще се хвърля в плътска изневяра.

Плътта ни е убежище насъщно –

аз знам какво е обич, страст и рана,

какво животът взема и ни връща...

И дланите ми помнят твойте длани.

Припев:

Ти знаеш смисъла на всяка дума

и помниш, че душите се прегръщат –

каквото и да стане помежду им,

когато вярват, и Смъртта преглъщат...

Денят завършва с кални тротоари,

с бетонни сгради и метални жици,

с любовна тръпка, болка и поквара –

напук на всички зли езици.

Каква Любов, каква ти Изневяра –

това са само силни думи.

Без гузна съвест с кални тротоари

заспало е детето помежду ни.

Из "На границата с безграничното. Пътешествия по своя литература" 

*

Човек не се ражда salao. Един ден той неочаквано става такъв без видима причина. По всяка вероятност – до края на живота си.

Salao е човек, на когото никак не му върви. Карък!

Мисля, че съм salao.

Може би защото съм читател и писател...

Ала нали затова съм се родил?

*

Може би всички са salao…

А старецът Сантяго на Хемингуей е баш salao. Хеп­тен salao е – побеждава марлина, но акулите разкъсват огромната риба.

И все пак някой не оставя дори най-големия salao да е само най-голям salao. Някой му отнема едни сънища, но го дарява с други.

Превела Кадрие Джесур

     „Нищо не е в състояние да подтикне хората да говорят така, както болките, които са изпитали"

     Мишел дел Кастильо

                                                                                           На Бертан Онаран

Дъждът ръмеше. С баща ми се бяхме увлекли в сладки приказки, като че утолявахме жаждата от хилядолетна раздяла. Клоните на черешата шумоляха. Току обръщах лице към тези звуци. „Този разговор не може без чай”- рече мама и разпалила за пореден път самовара. Баща ми, опрял гръб на стъблото на дървото, разказваше за замърсяването наоколо. Сподели как не иска да прекрачи вън от тази градина, как не би понесъл срещата с другия свят.

Често се заглеждах по клоните на дървото, разперени насред градината. Сред листата забелязвах прокрадващите се череши – зелени, порозовели, тук-там понечили да поаленяват.

Гръм, заглушаващ шума от фонтана на басейна. Сякаш съзирах звуковата вълна, стелеща се по зеленото покривало на градината. Вътрешно настръхвах. ”Това винаги те е плашело”- казва баща ми.  Знам, че ще последва градушка.

Разказ от Валентин Георгиев

                                                             На децата ми Петя и Георги

Ще ви разкажа една история, която сигурно съм научил от баба ми или от дядо ми по бащина линия. Може и сам да съм я измислил, знам ли. Но това няма голямо значение.

Историята е за Събирача на сънища.

Родило се някога момченце, което било досущ като другите дечица. Поне така си мислели майка му и баща му. Расло то, порасло добро и послушно. Само дето винаги било тъжно, не се смеело, дори не се усмихвало. Родителите му го водили по всякакви доктори, които му правили безброй изследвания. И нищо – момченцето било съвсем здраво. Ще се оправи, казвали лекарите. А всъщност нямало от какво да се оправя. Постепенно момчето разбрало истината, но не я споделило с никого.

Момчето не можело да сънува. Не, не че не искало, напротив, но не можело. Някаква странна ли била тази болест, болест ли било изобщо, дарба ли или проклятие. Това му била другостта на него. Хората по света сънуват всякакви сънища: хубави, страшни, красиви, стряскащи, цветни, черно-бели. Всяка нощ милиарди хора сънуват. Учените обясняват кога и защо се случва това, някои дори тълкуват сънищата. Но това е друга история.

Родена съм. Дори живея понякога. Тук, там и другаде. Междувременно пиша. Ужасно незавършен човек. Психолог.

Това казва за себе си Наташа Байч, една от новите сръбски поетеси. Живее в древния град Смедерево, средновековна столица на Сръбското кралство.

Автор Петър Краевски 

Залата на министерския съвет бе изпълнена с напрежение. Въздухът жужеше като кошер, от който са отмъкнали медена пита. Висшите чиновници бяха накацали около масата, покрита със златисто сукно, въртяха главици и артикулираха обзелата ги тревожност. Удари 10 часа. Влезе премиерът. Седна и започна направо: 

- Колеги министри! Събрали сме се, за да обсъдим повишаването на пенсионната възраст. Предложението е: 63 години за жените и 70 години за мъжете. Приема ли се?

- Имам някои морални съображения... – неуверено се обади министърът на социалните грижи. - Ако приемем възрастовите граници 63 на 70, то поне 50% от хората ще дочакат да вземат пенсия. Нима това ще е честно спрямо останалите, мир на праха им?

- Няма да е морално, да! – отсече премиерът. - Не може едни да вземат, а други да не вземат. Всички ще имат да вземат.

- Правилно! – пробуди се министърът на културата, пафна с пурата си и задряма. Димните облачета задавиха министърката на образованието, която по традиция сядаше близо до него. Кашлицата я постави в центъра на вниманието и тя се почувства длъжна да каже нещо:

*** 

Влакът кани вятъра да роши и сплита косите ми. Прелитаме над гари и къщи. Полето е разляно море. Обичам този вятър див, сплитащ вейки, галещ дърветата. Полето го чака замислено, но гората му се радва, защото и тя като мене обича да чувства силата му, която руши по пътя си, но и гали лицето ми. А релсите - змии извити, се гърчат и плавно отплуват, захвърляйки ме в неизвестното.

Мина Стоянова е родена на 16. 02. 1989. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”. След това учи много и различни неща, но най-вече пише поезия. Съавтор е на проекта „Делюзии”, съвместно с Ясен Василев

нямам начало на тялото

нямам пунктири и пунктове

нямам хора случки и неща

които да си мисля

че трябва да се случат

тоест необходимости

нямам крайници

с които да ги поема

новости различия

островите забравят обитателите

бирите кротко седят на масата до писателя

писателят се вглежда в старостта си

о!

писателят прерязвa статичното пространство

и преподрежда

столовете на другите

бързо посяга към запалката пали бавно

аз съм неговата цигара

влизам в дробовете му

пробивам стените му

врати

въздухът му да изтича

диша дишам

аз съм неговото темпо на отравяне

нямам тяло на началото

като изчезна си казва: това е краят

но не чува никой да го аплодира

кръгла

тишината се оформя

Иво Аръков е на 20 години. В момента живее в София и учи актьорско майсторство в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” в класа на професор Атанас Атанасов. Участвал е в пърформанса „Когато часовниците се топят”.

Нарцис търси Ехо 

Пауза –

не виждам острието скрито в тръпчинката ти

сега през усмивки кървят устните ни

поради моята луда нелепост в плен

шшшшшшшшшшшшшшшшшшшш

затова пренаписах огледалото в банята

чувствам се чист и по-ясен от всякога

но виждам как вие луната в края на месеца

напълняла от тежката поезия на езичници

мазни вериги като винтове в гуми превъртат

кречеталото с отброените дни чака да влезе

в лудницата при майка си която не спи от

Година –

листата с думи завързани в стих палят

камината на твоята after theater стая

а листата с моите цветни картини

капят в очите ти които ме правеха

Вечен –

Ясен Василев е роден през 1988. Завършва 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин”. В момента следва Драматургия в НАТФИЗ.

Автор на проекта „Делюзии” (Януари 2008, Хамбара) – поезия и проза в диалог – съвместно с Мина Стоянова.

Автор на експерименталния пърформанс „Когато часовниците се топят” (Май 2008, Аулата на СУ) по авторски текстове и стихове на Гео Милев. През 2008 печели втора награда на Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев” за поемата „амнезия по време на медитация”. Има публикации в Литературен вестник, СЕГА, Монитор, Алтера, Култура, Страница, 39 грама, Кафене и всички големи литературни издания в интернет. От септември 2008 е редактор в електронното издание Public Republic. Предстои представянето на проекта Dirtify/War X с Мина Стоянова и Шаманчето от Попара.

Теория за тялото

не очите са важни а тялото

оловнотежко закотвено

насред буря в бутилка

размеква се

разтича се

разпада се

после се събира

като кал като глина 

се смесва омесва

размива

затрива

изтрива

в другото тяло

когато Тя спи

когато вретената горят