Бащата на българския постмодернизъм в поезията от средата на ХХ век почина на 75

Автор Антон Баев

Най-яркото име в българската поезия от средата и втората половина на ХХ век – Константин Павлов (2 април 1933), си отиде на 75-годишна възраст на 29 септември 2008 г. Коста, който още на 50, се нарече Дете Голомеше, Небрежния ангел, „драснал с рогца и копита” и оставил завинаги следа, изкара земния си живот с едно постоянно етично отсъствие, заявяващо твърдото му отграничение от света на влечугите, земноводните и бозайниците.

Небрежният ангел, този образ от едно негово стихотворение, като че ли най-подхожда на поетическата и човешка природа на Константин Павлов, всепризнатия баща на постмодернизма в непризнаваното от всички т. нар. „априлско поколение”. Най не го признаваше самият Коста. Биографията му е лишена от белезите на възхода и падението. Това е биография, подобна на тези на големите му европейски съвременници, своеобразни духовни емигранти – като чеха Кундера, като румънеца Чоран.

През 60-те великата руска поетеса Анна Ахматова възкликва: „Константин Павлов е най-големият български поет, когото някога съм чела!“ Това признание белязва като с бич Божи Коста Павлов. Омразата следва Небрежния ангел по крилата му. От 1966 до 1975 г. му е забранено да работи и публикува. Небрежният ангел е натикан в българския литературен Гулаг.

Следват нови унижения: през 1975 го приемат в Съюза на българските филмови дейци, макар като поет достиженията му да са далеч по-значими от сценариите за филми. Член на СБП става през 1980, напуска сам на 3 февруари 1989. През същата водоразделна година за първи път след дълго прекъсване печата стихотворения във вестник „Литературен форум“. Тогава излиза и стихосбирката му „Появяване” – едва трета за 56-годишния поет.

Още в края на 1989-а, когато дисидентът Хавел стана президент на тогавашна Чехословакия, Коста Павлов каза в приятелски разговор, че би вярвал на Хавел, ако напусне поста държавен глава, след като се стабилизира (доколкото това е възможно) новата свободна държава. Хавел остана на поста два мандата и престана да бъде дисидент.

Имам чувството, че дори подхвърленото от Константин Павлов с оная небрежност на безкрайно одарения от Господ творец, долавяше задаващото се, преди изобщо да има и следа на хоризонта от това, което ни чака. Той беше непоколебимо убеден, че интелектуалецът (дума не от неговия речник) трябва да е винаги опозиция, независимо от властта и добрите й намерения.  

Понякога успяваше, без да иска, да ни качи при себе си – на онова, обитавано от Небрежния ангел небе, което е отредено за малцина. Още за поета и Пловдивските му появявания – кликни ТУК.

Константин Павлов е автор на стихосбирките „Сатири“ (1960), „Стихове“ (1965), „Стари неща“ – избрано (1983), „Появяване“ (1989), „Агонио сладка“ (1991), „Убийството на спящия човек“ (1992), „Елегичен оптимизъм“ (1993), "Отдавна..." (1998), "Спомен за страха" (1998), "Надпяване" (2001), "Избрано" (в 4 тома 2002).

Коментара (5)

Скрий/покажи коментарите

Скрий/покажи формата за коментар