Автор Петър Краевски 

Ако щете вярвайте, антология, спонсорирана от Европейския съюз, обяви Никола Йонков Вапцаров за македонски поет. Авторът на „Моторни песни” бил основател на македонската литература. Това изтече като информация в медиите преди часове. Седя пред компютъра, мигам на парцали и се чудя като как да коментирам бруталната новина?

Ако продължа със справедливо възмущение, ще ме обвинят в национализъм, ще се явят разни храненици на Хелзинския комитет и ще почнат да ме убеждават колко съм задръстен и недемократичен. Резиденти на сръбските и македонски тайни служби ще пуснат коментари в смисъл „бугарин-татарин” и ще повтарят тая безсмислица до откат. Може да мина и по-тънко. Нищо чудно и уважаваният от мен г-н Евгений Тодоров да ме покани на тв дебат, за да ме „изненада” с тезата, че пловдивчани нямат нужда от паметник на Никола Вапцаров, а да се обсъжда неговата национална идентичност не е актуално, защото Вапцаров не е от Пловдив. Виж, Кудоглу – това е друга работа.

Автор Петър Краевски 

Медиите завъртяха поредния скандален клип - отъпял ученик напада преподавателка по английски език. Някакво голобрадо джераме с жълто около устата посяга на учителка. Удря жена. А неговите олигофренясали другарчета скачат по чиновете и реват като животни.  Замерват жертвата си с предмети.  Купонясват на воля. Абе, пълна идиотия! Това и в „Курило” го няма”. Там поне редовно си пият хапчетата.

Гледам тая тотална тъпня и си мисля – ето, окончателно потънахме в постмодерната епоха. Вече не ни впечатляват литературните опити на позакъснелите български постмодернисти. В началото на 90-те четяхме в бутикови списания, че идеологията на новото време се базира на думички като „разпад”, „разруха”, „декомпозиция”. Предвкусвахме бума на комуникациите, който на запад беше довел до несигурност на дефинициите, повърхностно възприемане на информацията и общо затъпяване на масовата консумативна единица. Идеята, че животът е рейв парти, в което е важно да се „накефиш максимално” възприемахме като екзотично предчувствие. Дори понякога, изпаднали в интелектуално самодоволство, спекулирахме на чашка с тезата на проф. Едвард Можейко, че и по нашите ширини се задава вездесъщият „политически постмодернизъм”...

Автор Николай Заяков 

Живеем в две реалности, и двете еднакво нереални. В едната някакви газети катадневно ни разправят какви ще ги чакаме от кмета и заместниците му, ама такива хубости, такива небивалици, главозамайващи чак. В другата реалност животецът ни си тече и напук на древната сентенция нищо не се променя. Високопоставени разни управленци повтарят на папагалския принцип лъжите на г-н Славча, и ако поне една стотна от реченото бе сторено, то щели сме днеска да плуваме в благоденствие и всякакви други специалитети на ромската кухня.

В последните тез седмици разбрахме и целта на занятието “Славчо Началник”. Надутият пуяк Каракачанов, след като изпусна въздуха си, изглежда, че го преля в скачената си съдомиялна. И Славчо взе, та отиде в Милано, откъдето се върна с потресающата новина, че ще прави обща фирма с оня град. Услужливите газети го не попитаха на чия сметка и с какви придружители направи пътешествието си. На другия пък ден някакъв бизнесмен Язов, покупчик на не знам какво си, обади се, че Славчовата Управа ползвала се с благоволението на бизнеса и че време било Пловдив да се управлява като някоя фирма. За целта, то се знае, най-напред градецът ни ще трябва да бъде регистриран по търговския закон, поради която пък причина  ще трябва да премине във владение на някое физическо лице. И познайте кое ще да бъде туй физическо лице. То само се обадило.

Автор Петър Краевски 

Пиша тези редове по повод статията на г-н Евгений Тодоров „За Симеон и симеонизирането”, излязла в сайта bgfactor. Г-н Тодоров понастоящем е мой работодател, но въпреки това изразявам несъгласие с неговата позиция. Не смятам, че Симеон Велики не заслужава да има паметник в Пловдив по-малко от един Мильо или Гюро Михайлов. Самото сравнение ми се струва достатъчно да приключа коментара си тук. Продължавам, все пак, с риск да си получа уволнението, но пък поне ще е с чисто сърце.

В антрефилето си г-н Тодоров споменава за сондажи на общественото мнение. Прегледах ги тези „сондажи”. Петнайсетина мнения в някакъв сайт, неизвестен ми досега. Всеки параспул може да влезе вътре с петнайсет ника и да напише каквото си иска. Пък и дори да са от петнайсет различни юзери, то само една незначителна част е против, в това число с мнение копирано три пъти. Е, ако това са „сондажите”, те са доста плитки. Диамантеният накрайник на авторовата мисъл удря о твърда скала. Сондата се чупи тържествено и с трясък. Бих се радвал, ако г-н Тодоров ми покаже официално социологическо проучване по темата черно на бяло – нещо в стила на неговия „Референдум”, но легитимно, все пак.