|
В голяма степен провинциалната злост, алчност и завист са по-жестоки от столичните нрави Автор Антон Баев  Иван Странджев е роден на 12 май 1953 г. в Пловдив. Завършва средното си образование в гимназия «Димитър Благоев» - сега «Св.св. Кирил и Методий». Учи в СУ «Климент Охридски» до трети курс българска филология, а след това записва театрална драматургия във ВИТИЗ «К.Сарафов». Членува в Кабинета на младия писател-студент «Димчо Дебелянов». След завършване на висшето си образование се завръща в Пловдив и работи в Окръжия съвет за култура. Току-що излезе седмата му книга – поетическото томче «Всичко това»*, чиято премиера е на 3 юни в Балабановата къща от 18 часа.
- От „Думи за спасяване” (1981) до „Всичко това” (2008) има една граница от 27 години. Кои думи спаси през това време? От кои се спаси? Кое е това, от което не успя да се спасиш? - Колко много време! Чак ме хваща страх! Колко много радости, разочарования, любови и раздели. Като се обърна назад, се чудя как не съм се разпаднал от всичко онова, което ми се е случило. Но над всичко стои думата “спасявам”! Усилието да запазиш нещата, в които вярваш, да спасиш хората, които обичаш, себе си… Думите, които спасих, са във “Всичко това”. Но не знам дали корабокрушенецът, когато със сетни сили се спаси на самотен остров, наистина е спасен. Знае ли някой кога и от какво е спасен? Дали не си измисляме спасения? - Нека се върнем в началото: твоята дебютна книга излиза в София, а не в Пловдив. Това навремето е прецедент предвид добрия усет на пловдивското издателство „Христо Г. Данов”. Как стана? Разкажи нещо за предговора на Блага Димитрова към книжката. - През 70-те години живеех и учех в София. Бях там почти цяло десетилетие. Невероятно време. Българската литература беше в подем, българската култура беше в подем. Чувствах се част от това движение.
Преди да стигна до първа книга, мои стихове бяха отпечатани във всички централни литературни издания. Името ми беше познато на литературната общественост. Имах своите контакти с големи български писатели. Общуването ми с тях ме учеше на много неща, които на друго място нямаше как да получа. За ръкописа си имах нужда от разговор с човек почтен, с качества на добър редактор, ерудирани и разбира се поет, защото по първата книга могат не само да те посрещнат, но и да те изпратят завинаги.. Помолих Блага Димитрова да прочете стиховете ми. Тя го направи и ме предупреди, че ако напише предговор, в създадената конюнктура, нейното име няма да помогне нито на книгата, нито на мен като автор. По-късно разбрах колко подводни и недотам чисти течения има в съвременната ни литература, колко права беше тя в предвижданията си. Но нейният предговор към “Думи за спасяване” ме научи да не очаквам лесни добри думи, амбициите ми да не бъдат в подреждането на стълбичката на победителите, а в истинската литература, да пресявам временното от трайните литературни стойности, да уважавам думата и да се трудя над нея. А между мен и издателство “Хр.Г.Данов” не е имало напрежение. Чувствах Петър Анастасов – директор на издателството, като свой приятел не само в литературата, но и в делничния живот. Надявам се, че и днес сме приятели. Фактът, че втората ми книга “Докосване на светлината” излезе в Пловдив, говори за това. - В един много сгъстен период от 3-4 години цяло поетическо поколение на Пловдив прави своите литературни дебюти. От 1979 до 1982 излизат първите книги на Добромир Тонев, Йордан Велчев, Тодор Чонов, Недялко Славов, Веско Сариев, Тоня Трайкова, Минко Танев. Имаше ли пловдивска поетическа вълна? Има ли я? - Не,не! Това, че група от хора са учили в един университет, не е достатъчно, за да се формира литературно направление. Всички тези поети са с различен живот и различен поглед към живота. Всички те работят в различна стилистика, защитават различни ценностни системи. В Пловдив винаги са живели поети, но това не означава, че всички те са били пловдивски поети. - Твоята поетика предпочита свободния стих. От дебютната ти книга до „Всичко това” като че ли си по-различен от конвенцията „пловдивска лирика”. - Никога не съм се стремял да бъда различен. Винаги съм искал да бъда това, което съм. - Как улавяш стиха, къде го записваш, кога усещаш, че се е получил? - За да пиша, имам нужда от самота. Имам нужда от мълчание, с което предварително да изчистя смисъла на думите, да ги освободя от делничните налепи. И тогава ставам раздразнителен, неприятен за общуване. За мен писането на поезия не е делнична работа, а празник, звездно преживяване, което заслужава всички мъки, които си изживял, за да стигнеш до него. Общуването ми с природата ме пречиства и прави по-лесен и ясен пътя до поезията. А за да разбера, че едно стихотворение е станало, ми трябва време. - „Да викам – няка кой да чуе./ Всеки в себе си дълбоко е заслушан”. Стих от новата ти книга. Още по-обречено изглеждат нещата с писането и четенето. Или има надежда? - Това, че днес живеем така, съвсем не означава, че цивилизацията ще продължава да търпи глупавият ни и безсмислен живот. Аз съм сигурен, че някъде вече зреят новите идеи за бъдещето на човечеството. - Нека се върнем назад във времето. Какво те върна от София, където си завършил, в Пловдив? - Много са нещата, които ме върнаха в Пловдив. Някои от тях с времето отпаднаха като мотив. Но в никакъв случай не съм избрал Пловдив, защото само тук мога да пиша стихове. Стихове мога да пиша навсякъде. Едно от нещата, заради които се върнах, но се излъгах – беше очакваната чистота на нравите. Не беше така. В голяма степен провинциалната злост, алчност и завист са по-жестоки от столичните нрави. - Също стих от „Всичко това” – „Толкова е тихо,/ толкова е празно./Сякаш в този град живеят/ само минали неща.” Градът ли се променя или нашият усет за града? - И двете: и града и ние. Променяме се с различна скорост и в различни посоки – особено последните петнадесетина години. Мога да говоря за това от позицията си на писател. Отдавна не е истина, че Пловдив е културната столица на България. Но все още има недорасляци, които обичат да си надяват на врата тази огърлица, а всъщност не разбират, че на шията им виси примка, която рано или късно ще се стегне. Я се огледайте какво отношение имат управниците на града към културата му, към творците на изкуството. Творците си отиват и на тяхно място почти нищо ново не се появява. А за управници винаги има кандидати – едни си отиват и още не са си тръгнали, идват на талази новите. И пак нищо! - „Да стигнеш истината/ и да бъдеш цял -/ е невъзможно.” Модерен разпад или просто тъгата на Еклесиаста? - Ние по-късно влизаме в драмите на модерните времена, но много по-бързо стигаме до прозренията си за тях. Скоростта, с която се движи информацията, лесният достъп до нея ни отчуждават от пътя до истината. Много по-лесно е да избереш една от многото истини, отколкото да търсиш пътя към своята. - В „Докосване на светлината” (1984) призоваваш: „Ела, чудесен мрак!”, а в стихотворението „Нощ” от „Всичко това” (2008) завършваш: „Съмва!/ По нозете ми пъстрее кървава роса,/ сякаш съм се връщал пеш/ от горната/ на долната/ земя”. Доколко поетическите антиномии съвпадат с антиномиите в живота? - Слабият човек, докато е жив, се мъчи да си подреди някак живота, а силният го живее такъв, какъвто е. Стара истина е, че логиката не е родила нищо велико. Откритията се раждат в сблъсъка, в противоречието, в пътя на разгадаването на необяснимото. Не случайно една от ключовите думи в моята поезия е “тайна”. Какво по-красиво от “тайната”! - Ако читателите на поезия са мъртви, как успява да се съхрани самата поезия? -Читателите на поезията не са само днес и сега. Онова, което е написано, се чете във времето. Читателите на поезията не са мъртви. Те са повече или по-малко, но живеят като упорит вирус, които социалните катастрофи и политическите цунамита не могат да унищожат. И няма да унищожат. - От дистанцията на времето – не ти ли се струва, че усилията в жизненото поприще са много по-големи от самите резултати? И камъкът в крайна сметка затиска Сизиф? - Как да измерим дали усилията съответстват на резултатите? Може би отговорът на този въпрос е в това, че и Сизиф, и камъкът остават. Всеки от нас е Сизиф, който носи своя си камък. - Има ли бъдеще литературният род на лириката? - Да. ___________________________________________________________________________________________________________________________ * Издадени книги: “Думи за спасяване” /стихове/ изд. Народна младеж 1981 г., София “Докосване на светлината” /стихове/ изд. “Христо Г. Данов” 1984 г., Пловдив “Врата в небето” /стихове/ изд. “Христо Г. Данов” 1990 г., Пловдив “Чудо” /стихове/ изд. Народна младеж 1990 г., София “Сънища” /стихове/ изд. “Христо Ботев” 1993 г., София “ Три пиеси” /пиеси/ издание ЕТ “Зомбори” 2005 г., Пловдив Играни пиеси: 1984 – 1986 г. “Навярно нежност” Драматичен театър Пловдив 1987 г. – “Навярно нежност” Младежка сцена към Драматичен театър Кюстендил 1986 – 1987 г. – “Любов до поискване” – Драматичен театър Габрово 2005 – 2006 г. – “Годеж” – Драматичен театър Пловдив Награди: Литературната награда на името на Димчо Дебелянов за “Думи за спасяване” 1981 г. Трета награда - Национален анонимен конкурс за съвременна българска драма Варна 83 Първа награда на Съюза на българските писатели за стихотворение 1987 г. Първа награда за стихотворение на в.”Народна армия” 1990 г. Номинация на Трети национален конкурс за българска драматургия на името на Иван Радоев - Плевен 2005 г. Първа награда на Съюза на българските писатели за драматургия 2005 г.
 |
Интервю 
Скрий/покажи коментарите
Скрий/покажи формата за коментар
