Автор Антон Баев

                                                                                               О, всички вие, погледнете ме!

                                                                                               Наистина довърших моето пътуване

                                                                                               и пред вас пристигам

                                                                                               Египетска книга на мъртвите

1.

Коста Павлов се появи в Пловдив през февруари 1990-а.

Въпреки зимата, Стария град изглеждаше повече от есенен, огрян от меко, макар и кратко, слънце. Коста Павлов вървеше през него с мрежичка ябълки в ръка като изгубил се Йона, незнайно защо, кога и как излязал от утробата на кита. Трудно се движеше по високия калдъръм към къща Ламартин, където беше оседнал за седмица.

Това беше най-пияната от притеснение и приповдигнатост седмица за мен.

През януари го бях поканил по телефона да представим „Появяване” в читалище Възраждане, където работех. Изпратих му и броя на в. „Комсомолска искра” с отзива за книгата. Поетът беше на 56, а това бе едва третата му стихосбирка след възбраната да бъде издаван, траяла четвърт век.

Коста, свойски като да се познавахме от години, ми каза, че планира престой в Пловдив другия месец и помоли да отложим премиерата за тогава.

Слезе от влака с бежова канадка и малък сак в ръка. Благодари ми за поканата и рецензията във вестника. Устата ми беше пресъхнала от вълнение (стиховете му бяха апокрифи, които записвахме из тетрадките си и четяхме в общежитията на Английската гимназия в края на 70-те, а той – митична фигура, човеко- или по-скоро поето-бог). Забелязах, че трудно движеше крака си и понечих да взема чантата, докато се придвижим до таксито. Не ми позволи, само помоли да не бързаме, тъй и тъй времето било пред нас.

Автор Антон Баев                                                                                       

                                                                              Здравей, о, принц на светлината

                                                                                                Египетска Книга на мъртвите

1.

Преди повече от 20 години поетът Добромир Тонев беше магнит за нас – учениците и студентите, които се изчервявахме, когато трябваше да покажем на него – Принца – своите творения.

Добромир идваше със светлосив балтон и черно бомбе, с неизменната цигара в единствената си ръка и чанта през рамо, на литературните сбирки в Младежкия дом – срещу „Симфония” и все още непресъхналото езеро на Градската градина. Пеещите фонтани, разбира се, пееха, а пейките бяха заети от влюбени – без следа от графити и цинизми. Естествено, че бомбето и балтонът бяха маниерни за онези години: края на 70-те и началото на 80-те на миналия век.

Колко страшно звучи – миналия век. И колко близко.

По-късно Добри се шегуваше с „оня” балтон: че всички ние, както тогава казваше – следващото литературно поколение, сме излезли изпод ръкавите му. Досущ като последователите на Гогол, само че при ироничния украинец дрехата е шинел.

Подозирам, че тъкмо затова десетина години по-късно Добромир си измисли и псевдонима Шинел Балтонев, под който публикуваше седмични шаржове в пловдивския Вести.

Не зная дали е ирония на съдбата, но този вестник си отиде, малко преди да си отиде Добри. А той се чувстваше истински щастлив, когато Делчо Агандеров му носеше на бял макет новата продукция – поредната литературна страница на Добри Тонев, в Клуба на телевизията, кой знае защо наречен „Пасифик” от новите му арендатори. Никой в този якобински клуб не е прекосявал Пасифика, а Добри така и не дочака новото преименуване на последната му кръчма.

Стиховете му обаче прекосяваха океани и морета, каквито са стиховете на цялата световна романтична бохема.

Робърт Нърдън е влюбен в Стария град и Главната, съжалява, че на Острова знаят само София и Варна

Автор и снимка Антон Баев

Робърт Нърдън

Стария град е наистина сърцето на Пловдив, а Главната улица – жизнената артерия. Робърт Нърдън искрено ни завижда за Главната, кафенетата, момичетата, шляенето до моста на Новотела и обратно. Ето и идея за кандидат-кмет: пешеходните зони трябва да се увеличат, те са това, което би ви отличило от пренаселения Запад, казва Робърт.

В Пловдив трафикът все още не е достигнал критичните парализиращи нива, какъвто е в София. Не позволявайте това да се случи и тук.

Робърт дошъл за първи път в България през юли 2005 – в Банско, с приятели. През зимата на 2006-а посетил Пловдив, пак по покана на приятели. Изкарал незабравима седмица в непрекъснати партита. Нещо като „безкраен празник” на Хемингуей. It was fantastic! - възкликва Робърт. Като се върнал на Честнът авеню в Лондон, където живее, усетил изпепеляващата носталгия по Пловдив. Свободата на професията му дава възможност да пътува и избира градовете, в които да отсяда. Робърт Нърдън избира Пловдив. Forever!

Когато дойдох, мои приятели англичани, които живеят във Варна, ми казаха: „Какъв Пловдив? Ние не сме стъпвали там!”

„Навсякъде се виждат следи от разрухата на световете”

                                            Египетска книга на мъртвите

Автор Антон Баев

Ал. Бандеров ни носи своето "Отвъд" след 12 години в Канада 

1.

Защо един от най-българските поети е от две години в Канада и не мисли за завръщане?

Александър Бандеров, чиито стихове за „разкъсваната през граници и през сърца” България се мятат в оглушалото пловдивско и национално пространство, избра Нюфаундленд, за да не гледа страданието на своя народ през провинциалния прозорец на един византийски Пловдив.

Още преди двайсетина години Бандеров е в доброволно изгнаничество. Тогава той пише:

Добре ми е на този бряг отдалечен.