|
Автор Антон Баев  Тя е на 21 и е студентка по философия в университета в Портланд, Орегон. Иначе е пловдивчанка, но от 12 години живее в САЩ. Повече от половината й живот досега. А в бъдеще? Кой знае има ли връщане за постоянно.
Мама и тати спечелиха Зелена карта и през 96-та отидохме всичките – заедно с брат ми, който е три години по-малък, разказва Роси. Какво е първото впечатление - the cultural shock – на една второкласничка от Америка? Първият ми спомен е шокиращ: още на летището в Сан Франциско беше пълно с невероятно дебели хора. Оттам потеглихме с някакъв бус до Дейвис, малко университетско градче в близост до Сакраменто. Мама и тати ме качваха на люлките в парка и аз си мислех колко е хубаво да си сред толкова много звуци и да не разбираш нищо от езика на хората. Записаха ме в училище за английски, но там беше пълно с мексиканчета, така че се говореше испански. Все едно, разбирах всичко, но проговорих чуждия език на втората година. Дотогава не казах и дума на английски. Културен шок? Сигурно. На втората година вече помагах в училище на самите американчета. Стефка и Добромир Цанкови – мама и тати, са компютърни специалисти. Разбира се, без работа в началото на 90-те. Предлагали програми, с които днес работи всеки един зъболекарски кабинет, но тогава компютри ли – а, стига бе! Аз правя пломби!
Господ обаче си знае работата. Не им се усмихва късметът с обявите за миене на чинии. За сметка на това им се усмихва направо по специалността – компютрите. Росица е студентка по философия в Портланд, Орегон. На осем часа път с кола от къщата на мама и тати в Дейвис. В университета има още 5-6 българчета, дошли от нашите гимназии. Животът в американските университети е съвсем различен. Часовете са до 5 следобед. Библиотеката работи до 2 през нощта, по време на сесиите – денонощно. Всички са вътре – в кампуса. Аз се измъкнах на квартира преди година, та сега ми е малко по-интересно, разказва Роси. Дели къщата с още шест американски студенти. Но не мисли за далечното бъдеще. Ако можех да си намеря истинска работа тук, с удоволствие ще се върна. Всъщност мен ме беше страх да се върна в България. Помня счупените плочки по тротоарите в Пловдив, сърцето ми е в тях. Много ми е тъжно като се връщам и в същото време – хубаво. Страхът ми идваше от това, че не съм тук, че моят живот не е тук. Има една илюзия, че като си другаде, домът ти е все още тук. И тази илюзия може да бъде поддържана само, когато си далеч. Мен ме беше страх да счупя тази илюзия – спомените ми от втори клас, макар че е нормално всичко да се променя и трябва да е така. За мен Пловдив си е свято място, но не разбирам достатъчно какво става в България. Не разбирам какво правят хората тук. За едно лятно връщане виждам ресторанти, виждам барове, казина, строежи – откъде се взеха? Да, и виждам чалга! А моите представи за България са детски, пълни с поезия, с мама и тати, и с толкова култура, за която аз там си казвах: „Цяла България е така! И вие нищо не разбирате! Това не е Боливия, макар да почва със същата буква!” Аз никога няма да обичам по-малко България, макар че виждам моите връстници как са луди по чалгата и слушат песни, в които думи се римуват с „неповторими” други думи, но аз си обичам даже боклука в България и счупените плочки, за които споменах, и всичко... Но някак си откакто на хората им се даде свободата, те спряха да я търсят! Какво би си взела Роси от България? Ще си взема карта на България! Ще я сложа на стената и ще казвам на състудентите ми: „Ей, това е България, не е Боливия! Това, че започват с Б, не значи, че са едно и също!” И да – плакат или портрет на Левски, но не знам откъде. Не за друго, а защото българите са живели в много по-тежки времена от днешните и едва ли са се оплаквали чак толкова! А ето сега – жертви, защото дойде свободата! Роси обикаля със студенти американци Рилския манастир, Мелник, Бургас, Синеморец. Отвратена е от Слънчев бряг не заради комфорта, а че той е достъпен само за чужденци. Никога няма да стъпя повече там – да гледам българите да слугуват на чужденците, казва Роси. За сметка на това е влюбена в Синеморец, в квартирата там, която все още може да се наеме, не е бутната от багерите на грандоманите-строители на Нова България. Да, тези американци харесаха България, но за тях идването тук беше пътьом – към Истанбул, и сякаш приеха родината ми като пластмасова чашка от кафе, която можеш да хвърлиш в кошчето за боклук. Сравняваха всичко с по-голямото. Всичко тук е красиво, казваха, но непрекъснато го сравняваха с друго. Може би аз не мога да кажа нищо обективно за България, защото съм толкова влюбена в нея! Ние и четиримата си говорим на български вкъщи. Най-тъжното ми усещане оттук е, че хората гледат само навън, казва Роси. Даже не затова, че много избягаха и бягат, най-малко аз мога да критикувам това. Но езикът се променя, думите стават американски, обръщенията. Като минах наскоро по Главната, исках да купя българско знаме за тати и продавачът възкликна: „А, значи учите в Америка!” „Защо да уча в Америка?” – попитах. – „Ами никой не купува българското знаме тук!” Роси лети за Америка, докато четете този текст. Ще се върне ли? Господ си знае работата.
 |
Емигрантска поща 
Скрий/покажи коментарите
Скрий/покажи формата за коментар
