Антон Баев

Сърбия мина през опустошителни войни през целите 90-те.  Малко след средата им беше бомбардирана от натовски самолети. Днес средната работна заплата там е 400 евро, у нас не стига 400 лева.

Един учител в Западните покрайнини получава 600 евро. Как ще се върне в България, родината си, да преподава срещу 300 лева?

Албанците са най-младият народ в Европа. Без съмнение ще получат независимо Косово. Нищо чудно да вземат и Западна Македония – до Охридското езеро. Албанците казват – вземете си другата част, тя си е ваша. Не. За тази част се борят Сърбия и Гърция. България е пас.

Имаме ли държавна политика към българските малцинства в другите балкански страни? Отговорът е - не. Държавата ни не се интересува от българите оттатък, впрочем тя слабо се интересува и от българите отсам.

Михайло Пантич е на 48, има 30 издадени книги проза, критика и научни трудове. Зам.-шеф е на сръбския ПЕН център. Идва за първи път в Пловдив. Очарован е от Античния театър.

Хвала, хвала, казва двуметровият Михайло, като му подарявам два билета за концерта по Гершуин. Съпругата му Елена донажда "Супримо" и още нещо, което не мога да разбера.

Сръбският и българският са близки, но не чак толкова, колкото си мислим. Можеш да усетиш съседа, можеш да му кажеш нещо, но чак да се разберете докрай - трудно.

Елена е взела 450-те километра от Белград до София за 4 часа. Границата са минали за две минути. Казвам им, че през 1998-а сръбските полицаи свалиха цял автобус ученици, с които се връщах от Австрия, и държаха децата от 2 до 5 сутринта барабар с багажа насред декември.

Михайло заглажда мустак: "Е, па то е бил Милошевич!"

Като всяка интелигенция, и сръбската е подкрепяла диктатора, смее се разказвачът от Белград. А сега, добавя, е в политиката.

Много писатели влязоха в изборите, позволиха да бъдат употребени. Въобще политиканстването на интелигенцията е балканска черта, заключаваме след малко.

Михайло си поръчва овчарска салата, но без лук, аз - със.

"Е, вие, българите, без лук не ядете!"

"А вие, сърбите, мешате вино с вода" - отвръщам.

Михайло отпива от шардонето, но го намира за слабо и се отказва от шприца - демек, не го долива с вода. Одобрява и салатата, и палачинката.

"Българите и сърбите сме в Първата лига по ядене" - казва доволно.

Пита кога българинът прави основното си хапване. Викам - вечер, салата, ракийка, второ, трето, винце, сън.

"И аз не закусвам" - отвръща Михайло.

Забиваме в спорта.

"Стоичков - казва сръбският разказвач, - е гений. Такъв се ражда на 20-30 години. Нашият бе Деян Савичевич. Сега е средна работа футболът ни. Но в баскетбола сме си винаги добри."

Сръбският баскетбол почти стига българските щанги и борба.

Учудвам се да разбера, че в Белград освен частни имало все още и държавни вестници, както и с общинско участие. Михайло следи българската литература и съответно знае, че сега са изборите у нас. Казвам му, че практиката на вестника ни е да не заемаме позиция в предизборната надпревара. Да пускаме всичко срещу договорено заплащане.

"Е, парите нали ги вземате - смее се Михайло, - туй е важното!"

Средната заплата в Сърбия била 200 евро. Пътят им до самата граница с България е отличен. Пътят ни от границата до София е кошмарен. Това е в резултат на тяхната предълга война и на нашите подмолни вечни битки. Кое ли носи повече загуби?

Михайло е носител на Андричевата награда за сборника си Ако това е любов. Това е най-голямото отличие за майстор на късия разказ в Сърбия.

Сърбите имат богата школа в най-късия разказ: буквално от 28-30 реда, една машинописна страничка. Пантич дори е съставител на такава антология - Малката кутия. Казвам му, че у нас само покойният Станислав Стратиев пишеше в този суперсбит жанр.

Михайло поклаща глава: "Да-а, Стратиев, добър писател!"

Както и тук, в Сърбия книги четат предимно жените, коконите. Четат женски автори, техните си Патриши Хайсмит, нещо като нашите Донка Петрунова и Здравка Евтимова. Само че там тиражите на сръбските писателки стигали до 50 хиляди. Сериозната проза вървяла 3-5 хиляди. От това не се живее. Но кой е казал, че на писателя му се разрешава да живее?

Има пет-шест сръбски автори, които се издържат само от литературен труд. Знаменития Данило Киш го превежда целият свят. Не се сещам за български Данило Киш.

Един от лидерите на световния постмодернизъм Милорад Павич, учудвам се да разбера, бил още жив: на 75. Нашите постмодернисти са по на 25-30. Страшно закъснели, уви. Но може би не го знаят. Впрочем те едва ли биха казали като Павич, когато го питат за последния нобелов лауреат – турския писател Орхан Памук: „След като Борхес умря, без Нобел, разбрах, че наградите са за учениците, не за учителите”.

Казвам, че български постмодернизъм няма и няма как да има след 45 години социалистически реализъм. Българският постмодернизъм е посткомунистически дискурс.

Българската и сръбската литература правят странни завои ту на сближение, ту на почти полюсно отдалечаване. Пантич показва с жестове на ръцете си, извивайки ги като змийорки, как сме се приближавали и откъсвали.

През Възраждането сме близки, после сърбите дръпват в модернизма. В края на 19-и и началото на 20-и век пак се сближаваме. След Втората световна война раздалечението е направо полюсно. Тях ги тресе александрийският синдром (Пантич така е озаглавил четиритомника си с критически есета), нас - социалистическият реализъм.

"Сега - казва Михайло, - отново сме близки."

Пускам заключението му покрай ушите си като египетски фараон.

"Има две течения в сръбската литература днес - продължава Пантич. - Едното е по-свързано с класическата традиция, а другото - експериментално. Наскоро преведохме двама от младите български писатели: Алек Попов и Георги Господинов. Е, първият е реалист, а вторият е по-експериментален" - дава пример Михайло.

Българистите в Белградския университет пък са превели и трети наш - пловдивчанина Валентин Георгиев. Пантич сега готви премиерата на сборника му Седем истории за любов, грях и смърт там.

Как е написал 30 книги?

"Ами аз само пиша" - смее се Михайло.

Питам го промени ли войната мотивите и езика на литературата им. Михайло казва, че нови теми са навлезли в прозата, добрата поезия не реагира толкова лесно на злободневното.

Пантич се интересува връща ли се към църквата българинът. Отвръщам, че това си е лична работа. Опашките пред храмовете по християнските празници още не са доказателство за голяма вяра.

"Има ли в Пловдив много мюсюлмани?"

"Е, има, 28 хиляди са се определили като етнически турци. Но големите масиви са в Родопите и Лудогорието."

"Мюсюлмански училища, медресета?"

"Да, да."

Религията е втората тема между балканци напоследък: след политиката.

Михайло е видимо доволен от палачинката със сладко. Казва, че ще спи добре, защото това топло тесто ще пълни корема му.

И потегля с г-жа Елена към Ламартин.

Коментара (8)

Скрий/покажи коментарите

Скрий/покажи формата за коментар