Обясняват названието му с името на митичния тракийски цар и певец Евмолп, основател на жреческа каста в Древна Гърция. Това име се превежда като “Сладкозвучен” и ако решим да манипулираме, бихме могли да го свържем с Орфей – планината Родопи е на един хвърлей от Евмолпия. Всъщност нещо подобно твърдят някои млади днешни мечтатели. Според тях Орфей, жрец на Аполон, създал поезията и музиката преди 32 столетия в земите на Тракия. Митичният певец бил най-старият сред древните тракийски поети – Евмолп, Музей и Тамирис, заедно с музите той запял първите химни към боговете. Това обяснявало защо първите елински поети отъждествявали изкуството си с Тракия.

Стига се до там, че се твърди за влиянието на тракийската поезия върху елинската. Дори самият Омир бил наполовина тракиец – син на избягал от размириците тук, който се оженил в Мала Азия за една аристократка. Други пък извеждат родословието на слепия аед направо от Орфей. Поетично, ала научно несигурно е привеждането на отломъци от митове като рационално доказателство. Сигурното е, че съществуването на траките около река Марица, някога наричана Хеброс или Хебър, разпалва въображението на поета Алкей от Митилена. На романтично предразположените вероятно ще се понравят стиховете му:

 Хебър, ти най-красив сред реките,ти, който се хвърляш в морето, недалеч от Енос,и влачиш вълните си из тракийската земя,която обича толкова много конете.И безброй млади девойки, които те тачат,разхлаждат с твоите меки като балсам води своите нежни бедра.

     Край тази река е и Евмолпия – селище, по-древно от Атина и Рим. За нравите и обичаите на тукашните тракийски племена разказва “бащата на историята” Херодот, следван от Тукидид и Ксенофонт, говорят философите Платон и Аристотел. Множество римски източници също свидетелстват за траките и тяхното някогашно битие в Пловдив. Това в достъпно систематизиран вид е представено в обемистата подборка на Кирила Възвъзова–Каратеодорова в книгата “Непресъхващи извори. Документални материали из историята на Пловдив и Пловдивско” (1975). Но най-убедителен е “говорът” на археологическите проучвания. Те посочват, че още през V в. пр. н. е. на един от хълмовете на Пловдив е изградена цитадела, около която от предишния родово-племенен субстрат се е развил тракийски град със сложна структура. Останките от крепостните стени, уличната настилка, канализацията свидетелстват за въздигането на местните тракийски племена. Археологът Петър Детев (1900–1980; обявен посмъртно за почетен гражданин на Пловдив през 1999 г.) по всяка вероятност има право, когато твърди в двутомника си “Тракийската Атлантида” (2002; 2003), че траките са коренното население на тези земи отпреди 8 500 години.

     Според други версии траките изначално били свързани с древните елини – някога, през ХХІІІ–ХХІІ в. пр. н. е. Тракия и Гърция били една обща земя. Синът на Евмолп – Музей, се преселил при елините и написал първите стихове на техния език. Основание за това се намира в диалога „Бегълци” на сириеца Лукиан от Самосата. Тук богинята на философията казва: „Аз се отправих към Тракия, където към мен се присъединиха Евмолп и Орфей, които изпратих преди себе си в Гърция. Евмолп, който научи от мен всичко за божественото, изпратих, за да въведе елините в мистериите, а втория – за да ги привлече с музиката на своите песни. Скоро и аз последвах техните стъпки”. Причината да се знае толкова малко за подобен род връзки е в твърде рядко използваната писменост. Траките предпочитали устното общуване като по-директно и искрено. Също така те дарили множество музикални инструменти на елините – например от древнотракийския 20-струнен инструмент магадис произхождала прочутата гръцка цитра. Познати са също така тракийските оплаквателни песни, наречени „тороле”, прочути в целия античен свят.

      А точните исторически посочват, че воювайки с траките, през 342 г. пр. н. е. Филип ІІ Македонски завзема града. Предводителят оценява стратегическото местоположение, застроява три от седемте хълма с крепостни стени и в своя чест нарича създаденото

     Името означава град на Филип. Едно от сведенията за развитието на “полиса” през следващите столетия принадлежи на вече споменатия Лукиан от Самосата. Тук Хермес казва: “Наистина, Херакле, това е най-големият и най-красивият от всички градове. Отдалеч блести красотата му и една много голяма река тече съвсем близо до него”. Херакъл му отвръща: “Това е Хебър, а градът е дело на известния Филип”. През 2004 г. на площад Джумаята, точно над античния стадион, е поставена дванадесетметрова композиция от месинг и гранит. На нея се извисява скулптурата на Филип ІІ.

     Половин век след създаването си Филипополис отново принадлежи на траките, нарекли го 

     В названието “Пулпу” е тракийският вариант на Филип, а “дева” е превод на елинското πόλιò, град. Друго тълкуване извежда името на града Пулпудева от Пулпа Дева – тракийска богиня на земеделието и плодородието. Множество са знаците за трайното присъствие в Пловдив и околностите му на тракийските племена – във фонда на местния Археологически музей днес се наброяват над 600 оброчни плочи в чест на ловуващия Тракийски конник. А през 278 пр. н. е. градът е разрушен от келтите. Привличащ с удобствата и богатствата си варварските апетити, Пловдив последователно преживява нашествията на готи и хуни, за да бъде превзет от римляните, които го наричат

      Градът на трите хълма става център на огромната провинция Тракия Романа и през ІІ–ІІІ век сл. н. е. достига до забележителен разцвет. От онова време днес са запазени Античният стадион (с капацитет за 30 000 зрители) и Амфитеатърът (побиращ 3 500 души), Форумът, многократно преправяната през вековете антична театрална сграда Одеон, както и останките от римските акведукти, от множество обществени и лични сгради. (Впечатляваща мозайка на една от тези късноантични сгради е експонирана в днешната галерия “Тракарт, 2000”.)

     Цялото това вековно богатство е органично вписано в пейзажа на модерния Пловдив, а за ценителите на словото ще е вълнуваща срещата с един особен текст. Това е надгробният надпис за младата Кенис от Филипопол. Издълбан върху мраморна плоча, намерена в южния некропол на града, той гласи:

Пътниче, питаш за моето име и моя родител.Всичко узнай, тъй е редно –бе моят баща Питридатес,Хреста бе моята майка,а аз съм злощастната Кенис.Двайсетгодишна, току-що познала живота, умрях.В раждане срещнах смъртта си, приятелю.Какво да ти кажа повече, пътнико –само това е, но както заставя човек обичаят –щом ме оплачеш злочестаи щом със сълзи на очите,пътниче, клетата мен почетеш,отмини този надпис.

     Това са все корените на днешното име на града. След създаването на Първото българско царство от прабългари и славяни през 681 година Пловдив често преминава от владение на Византия в България. През 812 г. той е завладян от хан Крум (802–814). Превземан е и от хан Маламир (831–836), бил е в българските територии при цар Симеон Велики (893–927), при наследника му цар Петър (927–968) и при цар Самуил (978–1014). На два пъти градът бил разграбван и опожаряван по време на кръстоносните походи, след което отново е ставал част от Византия.

     През Второто българско царство древното селище е в ръцете на големия държавник Иван Асен ІІ (1218–1248), довел България до имперско величие. След това обаче настъпва упадък, градът често е превземан, а жителите му – избивани или прогонвани. Подробности за тези столетия могат да се прочетат в увлекателното изследване на съвременния пловдивски поет и историк Йордан Велчев “Градът или между Изтока и Запада ХІV-ХVІІ век” (2004).

     През 1364 (според други твърдения – през 1372) година Пловдив е завладян от армията на Лала Шахин паша и става част от Османската империя под името

     Наименованието се извежда от Филипополис. Оттук вероятно преминава заточеният в Бачковския манастир злочест български патриарх Евтимий (1325–1402 или 1404) – “безстрашния пастир в бедите опасни, в добри дни и лоши народу другар”, както го е характеризирал в лирическите “Легенди при Царевец” Иван Вазов. Писателят представя художествено преживяванията на мъченика и в разказа “Великият заточеник”. Името на големия книжовник, канонизиран за светец, днес носи Средно образователно училище “Свети Патриарх Евтимий” в центъра на града.

     В Бачковския манастир, привлечен от мълвата, че с проповедите си в него патриархът помагал на хората „да отбягват тъмата на сарацинското безчестие” (според Григорий Цамблак, ок. 1365–1420), дошъл Константин Костенечки (1380–първата половина на ХV в.). Той не заварил Евтимий жив, но попаднал на неговия ученик – тракиеца Андроник (наричан още дяк Андрей), който го запознал с правописната и езиковата реформа на великия търновски книжовник. Константин Костенечки – един от знаменитите писатели на славянското средновековие, пребивава в Бачковския манастир до 1410 г. През същата тази година Пловдив е превзет от претендента за султанския престол Муса Кеседжи. Той проявил зверска жестокост спрямо коренните жители на града. Не е случайно, че името му е останало нарицателно в българския фолклор – Муса Кеседжи избил голяма част от християните, а останалите отвел в плен. Фанатиците се отнесли варварски и към пловдивския митрополит Дамян – убили го, а тялото му изхвърлили от стените на Акропола в пропастта. За това свидетелства Константин Костенечки, който се спасява от „ревящия звяр” (османския завоевател) при сръбския владетел Стефан Лазаревич.

      Пловдив напълно променя облика си, превръща се в типичен ориенталски център със здраво йерархично управление, с оживена търговия и с осезаемо ислямско присъствие: по едно време тук имало 55 джамии, доста от които застроени върху стари християнски храмове. Запазвали се обаче (макар и често стеснявани) и религиозните институции на православните християни под управлението на Цариградската патриаршия. Върховенството на фанариотите (наричани така по името на седалището на патриарха и приближените му в цариградския квартал Фенер) има големи грехове към българите.

     Особено тежки са последиците от тези грехове в стария тракийски град. В историческата си повест “Тук му е краят”, представяща падането на Второто българско царство, Любен Каравелов посочва като начало на асимилаторската политика на елините още предосманската епоха. Писателят гневно размишлява: “Пловдив или Филипопол е бил почти всякога остър трън в историческия живот на българското тяло. Тоя град е служел като средоточие на ония отчаяни празноглавци, които почти всякога се старали да поробят и нравствено, и материално всичките православни християни... Самите византийски императори са преселяли в тоя град различни гърци и гъркини, чрез които са ловили българските крехки сили и чрез които са унищожавали българския напредък и щастие. С една дума, Пловдив е бил гняздо на оная нравствена живеница, която и до днес още разяжда българското тяло и която още дълго време ще да заразява здравото, младото и крехкото българско възрождение. За тая цел в Пловдивския окръг са били изградени от византийците и множество “чудотворни” манастири”; а в тия манастири са живели най-хитрите и най-подлите византийски лисици, които са опустошили в името на Христа и в името на кръста, българските древности и които са продавали черковните дарове за големи суми”.

     А първият възрожденски будител Паисий Хилендарски (1722–1773) в “История славянобългарска” (1762) с негодувание обяснява същността и следствията от гръцката асимилаторска политика през епохата на османското владичество: “Цариградските патриарси, като заели с турска помощ и насилие Търновската патриаршия под своя власт и за пакост и от злоба към българите още от първо време не поставят българи за епископи в България, но все хора от гръцкия език. Те не се грижат никак за български школи и учение, а обръщат всичко на гръцки език. Затова българите са останали прости и неучени и неизкусни в писанието и много от тях се обърнали към гръцката политика”.

     Въпреки всички пречки от началото на ХVІІІ век в Пловдив се наблюдава “бавен процес на побългаряване на града” , както се изразява Димчо Димов, създал ценното изследване “Историческият подвиг на пловдивската гимназия Св. Кирил и Методий” (2000). Авторът обобщава: “Побългаряването на Пловдив е изключително интензивно през размирните години, когато кърджалии, даалии и разбойнически банди с най-различен етнически произход ограбват и опустошават селищата в Тракия и планините. Централната власт е безпомощна, тя не може да защити населението и то започва масово да се преселва в Пловдив, където военният гарнизон създава относителна сигурност. Тогава се разраства старата българска махала “Каршияка”, и се създава новото предградие “Мараша” с преобладаващо българско население. Чувствително нараства броят на българските заселници и в централната част на Пловдив”.

     Вече в епохата на националното осъзнаване след първите десетилетия на ХІХ век Пловдив става

      Тогава изключително остро се проявяват противоречията с гърците и гъркоманите в града, в който има и представители на различни други етноси и вери – арменци, цигани, татари, цинцари (наричани още куцовласи), арнаути (албанци), павликяни (българи с католическо вероизповедание), включително и евреи, прогонени от Испания (сефаради) и от немските области (ашкенази), намерили прием в многоезичния град.

     Десетилетните стремежи на пловдивчани за образование на роден език и за самостоятелна българска църква се увенчават с победен завършек. През 1859 г. в църквата “Света Богородица” цялата коледна литургия се отслужва на новобългарски книжовен език, а през следващата година пловдивският митрополит Паисий (1810–1872) официално обявява, че паството му се отрича от гръцкия патриарх. Следва време на изключително напрегната борба. Тя е определена емоционално от автора на първата “История на българската литература” (1887) Димитър Маринов така: “Борба величествена, която за всякога ще украсява страниците на нашата история – борба, в която целият български народ влезна като един человек. Борба, пълна с благородство и патриотизъм, в която потомството ще черпи хубави назидания, пълни с редки самоотвержения и пожертвувания. Тая борба бе неравна – от една страна, убитият български народ със своята история и своите някогашни исторически права, а от друга – гръцкото духовенство, съзнавайки своята неправда, въоръжено с интриги, подлости и насилия”.

     С основание Димитър Маринов твърди, че това “не бе борба за догмати, но борба за националност”, за да обобщи: ”Българският църковен въпрос е най-важното събитие в нашата нова история след възраждането ни и има голяма важност не само за политическата ни и църковна история, но и за нашата книжнина, защото тоя въпрос бе един силен двигател на нашето учебно дело. В него се показа всичката морална сила, с която е бил снабден нашият народ”.

     Чак през 1870 г. в столицата на Османската империя официално се признава автономията на българската църква. Фактически това означава признание за съществуването и правата на българската нация. Отхвърлянето на върховенството на Цариградската патриаршия е изключително важен исторически момент – направена е гигантска крачка към освобождението от османско владичество. На тази тема са посветени множество статии и спомени на дейци и съвременници на събитията, публикации на архивни материали, научни изследвания и биографични монографии. Особено вълнуваща е многократно преиздаваната книга на Тончо Жечев (1929–2001) “Българският Великден или страстите български” (1975).

     През втората половина на ХІХ век Пловдив се превръща и в

     Доколко образованието било необходимо за националното освестяване може да се съди от свидетелството на престрадалия в пловдивския гръцки гимназион Любен Каравелов. Ето какво пише той в своите паметни “Записки за България и българите”: “Нашите учители бяха горделиви, високомерни и надути, тия презираха всичко, щото не е елино-цънцарско; тия се подсмиваха на всичко, щото не е преминало през чистилището на цинцаро-фанариотската цивилизация; най-после, тия гледаха на българчетата, които съставляваха по-голямата част от учениците, с презрение или с някакво патриотическо съжаление, с каквото обикновено гледа майката на своето сляпо или хроморождено дете. Трябва да се съзная, че тоя поглед и това презрение бяха накарали множество българчета да се срамуват от своето име и народност, да прекръщават имената си и да скриват произхождението си”. Новите движения на епохата естествено предполагат кардинално решение на въпроса за българското образование.

     Първото училище на роден език в Пловдив е открито през 1839 г. През 1850 г. тук се поставя и началото на светското образование – открито е класното училище “Св. св. Кирил и Методий”. А на 11 май 1851 г. в града за първи път се отбелязва денят на светите братя от Солун, създали през 863 г. първата старобългарската азбука – глаголицата. Отдавна (исторически са заслугите на пловдивските деятели!) Денят на славянската писменост и българската култура е най-светлият официален празник на България. През 1868 г. прочутото пловдивско училище прераства в първата българска гимназия. Сред възпитателите и възпитаниците й оттогава до модерните ни времена са големи личности, политически и духовни лидери на нацията. (Пред импозантната сграда на правоприемницата на тази гимназия, днес отново носеща името на светите братя Кирил и Методий и определена като “хуманитарна”, през 2001 г. е поставено скулптурно изображение на славянските първоучители.)

     Пловдив се превръща в могъщ център на просветата и културата благодарение на всеотдайността на забележителни родолюбци. Градът стига до своята българска самостоятелност през януари 1878 г. с достойнството на

     Тук веднага може да се зададе въпросът дали наистина е така, след като в Пловдив въстание не е вдигнато нито през 1875, нито през 1876 г. При концентрираната в града турска военна сила подобни действия не са възможни. Въпреки това се е водила подготовка за революционни акции и в самия град. В знаменития хан на братята Христо и Георги Търневи са отсядали ръководителите на Четвърти (Пловдивски, Панагюрски) революционен окръг Панайот Волов и Георги Бенковски. Знаели те, че тук е сигурно – ханът бил убежището на апостола на свободата Васил Левски. Дяконът имал и други скривалища в града, но при братя Търневи се чувствал най-спокоен. Той добре познавал Пловдив от много страни – заради участието си в Първата българска легия в Белград през 1862 г. при завръщането си в България през 1863 г. три месеца е преседял в зандана Таш капия. След това се записал ученик в Епархийското класно училище. Дружбата му с учителя и руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров датира оттогава. През 1869 г. Левски основава тук таен революционен комитет с председател Димитър Матевски. Съзаклятниците често се събирали в училището на този “жаркий българин”. Между жертвоготовните патриоти личат Григор Попбожков, Душо Хаджидеков, Никола Караджов, Костаки Доганов, Антон Балтов, Иван Арабаджията – знаменитият приятел на Левски, Захарий Стоянов, братята Свещарови, братята Велеганови, в чиято работилница са отливали лъвчетата за калпаците на въстаниците и били приготвени запалителни бомби. От дюкяна си, след като видял, че в града въстаническите акции са провалени, тръгва към перущенската си Голгота Кочо Честименски, възпят от Иван Вазов.

     Най-значителните основания за значимостта на Пловдив във въоръжената борба за национално освобождение са свързани с проявленията на възпитаните тук революционни дейци. Така например сред събраните на първото българско Велико народно събрание в Оборище депутати, които Захарий Стоянов нарича „ангели, най-честните, идеални личности измежду народа”, осем са възпитаници на пловдивското Епархийско училище. Петима от тях са сред десетте членове, натоварени от да изработят устав, програма и план на въстанието. Това са Георги Нейчев, Искрьо Мачев, Никола Караджов, Найден Попстоянов и Христо Търнев.

     Когато на 20 април в Копривщица избухва въстанието, негов ръководител е бившият ученик в Пловдив Тодор Каблешков, а преписът от „Кървавото писмо” е направен от учителя Атанас Мишев, който също е завършил Епархийското училище. Помощник на Каблешков в Копривщица е Нешо Попбрайков, прочут с това, че през 1859 г. за пръв път прочита Апостола на черковнославянски в пловдивската църква „Св. Богородица”. Повечето от революционните ръководители – възпитаници на славното училище, са учители в своите родни градове и села. Мнозина от тях загиват геройски – освен по-голяма част от споменатите, завинаги остават в народната памет мъчениците на свободата Петър Бонев (ръководител на въстанието в Перущица), Сава Попевстатиев (представител на Стрелча в Оборище), учителят в Батак Ангел Петров, Продан Сербезов от Чирпан, обесеният в Пловдив Никола Зозиков.

     Мнозина от оцелелите и спасили се революционери, както и представители на младото поколение от пловдивското училище, вземат участие в Руско-турската освободителна война като опълченци или в щабовете на братската армия. Сред тях е и копривщенецът полковник Константин Кесяков – командир на Първа опълченска дружина, ръководил боевете й в Стара Загора и на Шипка. Той е един от българските герои в руската войска, чиито чутовни подвизи носят свободата на България.

     За Пловдив тази свобода идва с ескадрона на капитан Александър Бураго, който през нощта срещу 4 януари 1878 г. пръв влиза в града, за да възвести рухването на османското владичество. Уви, в мартиролога на загиналите за свободата пловдивчани часове преди това се вписват имената на 123 българи, изведени от зловещата Таш капия и избити от башибозука в местността Остромила (Остра могила). Сред тези свидни жертви е и роденият в Чирпан Душо Хаджидеков – търговец, дарител на пловдивското училищно дело, член на революционния комитет, командир на въоръжен отряд в подкрепа на руската армия. „Сичко оставям на милия си народ”, пише този голям родолюбец в завещанието си.

     Това са само част от пловдивските революционни проявления и на участниците в тях. Но и те са достатъчни, за да подчертаят ролята на града в българското Освобождение. Иван Евстратиев Гешов пише по този повод в „Спомени из годините на борби и победи” (1916): „Нашият град пръв здраво раздруса народа от неговото вековно мъртвило. Пръв той научи българина, че даром нищо не се дава, че съдбата иска изкупителни жертви, че нищо не се добива без висшите форми на човеческата енергия, героизма и самопожертвованието, че нищо не се постига без безграничното напрежение на воля и труд. Школа на търпение и търпимост, дълго пловдивският окръг води легална борба, иска своите правдини, съвместими с чужди придобити права. И с добром исканото, с добром недаденото, взе той силом. Нанесе поражения, но пренесе и големи тегла. На своите плещи, може да се каже, той изкара освобождението – духовно и политическо – на България. Той даде борците, той даде и жертвите, незабравимите мъченици на Батак и Перущица, на Панагюрище и Клисура”.

     Заради защитата на сънародниците си в европейския печат, след Априлското въстание Ив. Евстр. Гешов е арестуван. Само енергичната намеса на влиятелни лица го спасяват от изпълнение на издадената му смъртна присъда. Авторът има пълното морално основание да напише такива думи на преклонение пред паметта на воювалите за

     На 3 март 1878 година между командването на руската армия и Високата Порта в малко известното до този момент селище Сан-Стефано се подписва примирие, признаващо свободното Княжество България. В границите му се включват териториите с преобладаващо българско население в Мизия, Тракия, Македония. Като най-голям български град и седалище на Временното руско управление, Пловдив се приема за естествената столица на новата държава.

     Великите сили от Западна Европа обаче виждат заплаха от създаването на такава голяма държава, която е под силното влияние на Русия. Затова се свиква Международна конференция в столицата на Германия и на 1 юли 1878 г. се подписва Берлинският договор. Току-що освободената страна е разделена на две: самостоятелното Княжество България (със столица София) и васалната на султана провинция Източна Румелия със столица Пловдив, който именно по това време достига изключителен разцвет. Населената с преобладаващо българско население област Македония е върната на Турция. Така е унищожена мечтата на българите да имат обединена държава.

     Вдъхновените от свободата пловдивчани не могат в никакъв случай да се съгласят с подобно положение. Така след напрегнат политически дебат и многостранна организационна, дипломатическа и революционна дейност в Пловдив се обявява

Съединението на Княжество България с Източна Румелия на 6 септември 1885 година

     Това е изумителен акт на самоопределение – и царска Русия, и западните велики сили са били против погазването на Берлинския договор. Младата българска армия обаче отстоява решително Съединението и в тридневните сражения край Сливница от 5 до 7 декември 1885 г. разбива войските на сръбския крал Милан, нахълтали в страната под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите. След това за столица на България е потвърдена София, а за Пловдив остава гордостта от великото патриотично дело, увековечено чрез построения през 1985 г. оригинален паметник на Съединението – 12-метровата бронзова фигура на жена с извисени за полет криле.

     Градът продължава неоспоримо българското си развитие, но очевидно губи своето първенство. Въпреки това през 1892 г. Пловдив е домакин на Първото българско изложение с чуждестранно участие. Негов директор е Михалаки Георгиев (1854–1916), който по-късно става изтъкнат белетрист. Наследник на това начинание днес е известният Международен панаир в Пловдив.

     древният град преминава с драматичната си история и с възхитителната си красота. Ето как го вижда изящният стилист в литературата ни Константин Константинов (1890–1970): “Пловдив с тая останала от далечните векове физиономия на гордо и благородно селище, градът, който сам по себе си е величава епическа поема, дето можеш да повярваш, че Марица наистина шуми окървавена, и който носи достойнството на една неосъществена столица с хиндерланд до Бяло море”.

     Градът е със значителна роля в живота на страната и в началото на третото хилядолетие. Затова при влизането на България в Европейския съюз през 2007 година пловдивчани гордо отсякоха:

     “Ние отдавна сме в Европа, защото Пловдив винаги е бил световен град!”.